Индустриалното общество и неговото бъдеще
Автор: Теодор Джон Качински (1995)
Преводач: Светлозар Викторов Тодоров (2025)
За автора
Д-р. Теодо̀р Джон Качѝнски, по-известен като Тед Качински, е американски математик, писател и мислител. Роден е на 22 май 1942 в Чикаго, Илинойс. От дете има влечение към дивата природа и първобитния живот. Получава резултат от 170 IQ на тест за интелигентност и е приет в Хардвард на 15-годишна възраст. На двадесет и пет години става един сред най-мла дите професори по математика в историята на Калифорнийския университет – Бъ́ркли. Работи там две години, за да спести пари. След това напуска работата си и се оттегля в дивата природа на щата Монтана.
През август 1983, след петнадесет години живот извън цивилизацията Качински се заклева да отмъсти за изсичането на гората, в която живее. Обявява се против изтреблението на дивата природа по света, причинено от индустриалната технология. Започва да праща писма-бомби на хора, отговорни за технологичния напредък. Става №1 сред най-търсените на ФБР и получава кодовото име „Юнабомбър“ [англ. Unabomber, от University and Airlines Bomber].
След седемнадесет години неуспешно преследване от ФБР Качински дава ултиматум на американските медии. Предлага да спре атентатите, ако публикуват неговия манифест. Ултиматумът е приет. Манифестът е публикуван от вестниците „Ню Йорк Таймз“ и „Ўошингтън Поўст“, благодарение на което е достъпен днес. Не след дълго брат му, Дèйвид Качѝнски, разпознава определени изрази в текста, по които го посочва на властите. Тед Качински е арестуван на 3 април 1996 Прекарва останалата част от живота си в затвора. Там написва две книги, които надграждат над идеите в манифеста му: „Технологическо робство, том първи“ и „Антитехнологическа революция: защо и как“.* Качински умира на 10 юни, 2023
*Гореупоменатите книги („Технологическо робство, том първи“ и „Антитехнологическа революция: защо и как“) към 2026 още нямат български превод. Оригиналните им заглавия са „Technological Slavery, Volume One” и „Anti-Tech Revolution: Why and How” и са издадени от Fitch & Madison Publishers. Още неиздадения втори том („Technological Slavery, Volume Two”) се планира да бъде публикуван от същото издателство.
Пояснение от преводача
Авторът пише в първо лице, множествено число и ползва псевдонима „FC” [Freedom Club, „Клуб на свободата“] с целта да заблуди разследващите.
Бележките на автора са на номерирани; те са след последния параграф.
Бележките на преводача са отбелязани с звездичка и са след всеки параграф.
Добавките на автора са в кръгли скоби.
Добавките на преводача са в квадратни скоби.
Имената на известни чуждостранни личности и медии са на кирилица.
Имената на слабо известни личности и медии са оставени на латиница.
Заглавията на цитираните творби са оставени на английски с изключението на творбите на самия автор, чиито заглавия са преведени на български.
Индустриалното общество и неговото бъдеще (ИОИНБ)
Въведение
1. Индустриалната революция и последиците от нея биват катастрофа за човешкия род. Значително увеличават продължителността на живота сред тези от нас, които живеят в „развитите“ страни, но разклащат обществото, обезсмислят живота, подлагат хората на унижения, водят до широко разпространено психическо страдание (в Третия свят — и до физическо) и нанасят тежки щети на естествения свят. Продължаващото развитие на технологията ще влоши положението. Несъмнено ще подложи хората на още по-големи унижения и ще нанесе още по-тежки щети на природата, вероятно ще причини още по-голямо обществено смущение и психическо страдание1 и може да доведе и до повишено физическо страдание — дори и в „развитите“ страни.
2. Индустриално-технологичната система може да оцелее, а може и да се разпадне. Ако оцелее, може рано или късно да постигне ниско равнище на физическо и психическо страдание, но това е възможно само след дълъг и мъчителен период на приспособяване и само с цената на окончателното свеждане на човешките същества (и много други живи организми) до изкуствени изделия — винтчета в социалната машина. Нещо повече, ако системата оцелее, последиците ще са неизбежни: няма как тя да бъде реформирана, така че да не лишава хората от достойнство и автономия.
3. Ако системата се разпадне, последиците пак ще са мъчителни. Но колкото повече се разраства системата, толкова по-бедствени ще бъдат последиците от нейния разпад, тъй че ако трябва да се разпадне, по-добре да е възможно най-скоро.
4. Затова поддържаме революция срещу индустриалната система. Тази революция може да се проведе със или без насилие; може да бъде внезапна или да бъде сравнително постепенен процес в продължението на няколко десетилетия. Не можем да предвидим нищо от това. Но можем в най-общи линии да очертаем мерките, които противниците на индустриалната система трябва да вземат, за да прокарат пътя към революцията срещу този обществен строй. Това не ще бъде политическа революция. Целта ѝ ще бъде да събори не правителства, а икономическата и технологичната основа на сегашното общество.
5. В тази статия ще обърнем внимание само на някои от отрицателните развития, израснали от индустриално-технологичната система. Други от тях ще споменем само накратко или ще пренебрегнем изцяло. Това не значи, че ги смятаме за маловажни. По практически причини се налага да ограничим обсъждането си до областите, които получават недостатъчно обществено внимание или в които имаме да кажем нещо ново. Например, тъй като вече съществуват добре развити екологични движения, сме написали много малко за влошаването на състоянието на околната среда или унищожаването на дивата природа, въпреки че ги смятаме за изключително важни.
Психология на съвременното левичарство
6. Почти всеки би се съгласил, че живеем в дълбоко тревожно общество. Една от най-разпространените прояви на лудостта на нашия свят е левичарството, тъй че обсъждане на психологията на левичарството може да служи като въведение към обсъждането на проблемите на съвременното общество като цяло.
7. Но що е то левичарство? През първата половина на 20-и век левичарството е можело да се отъждестви със социализма. Днес движението е разпокъсано и не е ясно кой наистина може да бъде наречен левичар. Когато в тази статия говорим за левичари, имаме предвид предимно социалисти, колективисти, „политически коректни“ типове, феминист(к)и; активисти за правата на гейовете, на инвалидите, на животните и други. Но не всеки, свързан с някое от тези движения, е левичар. Това, което се опитваме да опишем, обсъждайки левичарството, е не толкова движение или идеология, колкото психологичен тип, или по-скоро съвкупност от свързани типове. И така, това, което имаме предвид под „левичарство“, ще се изясни в хода на обсъждането ни на левичарската психология. (Вж. също параграфи 227-230)
8. Схващането ни за левичарството все пак ще остане доста по-неясно, отколкото ни се иска, но изглежда, че лек за това няма. Само се опитваме да посочим грубо и приблизително двете психологически наклонности, които според нас са основната движеща сила на съвременното левичарство. По никакъв начин не твърдим, че казваме цялата истина за левичарската психология. Освен това обсъждането ни се отнася единствено към съвременното левичарство. Въпроса доколко нашето обсъждане важи за левичарите от 19-ия и ранния 20-и век оставяме открит.
9. Двете психологически наклонности в основата на левичарството са чувството за малоценност и свръхсоциализацията. Чувството за малоценност е присъщо на съвременното левичарство като цяло, докато свръхсоциализацията е присъща само на определен дял от съвременното левичарство; но този дял е особено влиятелен.
Чувство за малоценност
10. Под „чувство за малоценност“ имаме предвид не само чувството за малоценност в тесен смисъл, но и цял куп сродни черти: ниско самочувствие, чувство за безсилие, депресивни наклонности, пораженчество, гузност, себеомраза и т.н. Ние твърдим, че съвременните левичари са склонни да имат такива чувства (може би донякъде потиснати) и че те са решаващи в определянето на посоката на съвременното левичарство.
11. Когато някой възприема почти всичко, което се казва за него (или за общностите, с които се отъждествява) като обида, заключаваме, че той има чувство за малоценност. Тази наклонност е ясно изразена сред активистите за правата на малцинствата, без значение дали принадлежат към съответните общности или не. Те са свръхчувствителни към думите, с които се описват малцинствата и към всичко, което се казва за малцинствата. Първоначално думите „негър“, „ориенталец“, „инвалид“ или „мацка“ за чернокож, азиатец, човек с увреждания и жена нямаха обиден подтекст.* „Мацка“ беше просто женското съответствие на „човек“, „пич“ или „авер“. Отрицателният подтекст е придаден на думите от самите активисти. Някои защитници на правата на животните стигнаха дотам, че отхвърлиха израза „домашен любимец“ и настояха да се замени с „животно придружител“. Антрополозите левичари си дават много зор да не да казват нищо за първобитните народи, което някак си би могло да се изтълкува като отрицателно. Искат да заменят думата „първобитен“ с „необразован“. Изглеждат почти параноични към всичко, което би могло да подскаже, че някоя първобитна култура е по-низша от нашата собствена. (Не намекваме, че първобитните култури наистина са по-низши от нашата — просто изтъкваме свръхчувствителността на антрополозите левичари.)
*Тук става дума за промени в английския език, свързани с навлизането на „политкоректния“ език. Разбира се, не всеки израз има пряк превод на български; важни са не толкова самите примери, колкото развитието, което разкриват.
12. Тези, които са най-чувствителни към „политически некоректната“ номенклатура, не са обикновеният чернокож жител на гето, азиатски имигрант, тормозена жена или човек с увреждания, а малцинство от активисти, много от които дори не принадлежат към никоя „потисната“ общност, а произхождат от облагодетелстваните прослойки на обществото. Политкоректността е закрепнала сред университетските преподаватели, които имат сигурна работа с добра заплата, мнозинството от които са хетеросексуални белокожи мъже от семейства от средната и висшата класа.
13. Много левичари се отъждествяват с проблемите на общности, чийто образ е такъв на слаби (жените), победени (индианците), отблъскващи (хомосексуалните), или другояче низши. Самите левичари чувстват, че тези общности са низши. Никога не биха си признали, че имат такива чувства, но се отъждествяват с проблемите именно защото виждат тези общности като низши. (Не искаме да внушим, че жените, индианците и др. наистина са по-низши — само изразяваме становище за левичарската психология.)
14. Феминист(к)ите притеснено и отчаяно се стремят да докажат, че жените са също толкова силни и способни, колкото и мъжете. Явно ги гложди страхът, че жените може и да не са толкова силни и способни, колкото мъжете.
15. Левичарите са склонни да мразят всичко, което има образа на нещо силно, добро и успешно. Мразят САЩ, мразят Западната цивилизация, мразят белокожите мъже, мразят рационалността. Причините, които левичарите посочват за омразата си към Запада, несъмнено не отговарят на истинските им подбуди. Те казват, че мразят Запада, защото е войнствен, империалистичен, сексистки, расистки и т.н., но когато същите тези недостатъци се проявяват в социалистическите страни или в първобитните общества, левичарят им намира оправдание или най-много с нежелание признава съществуването им; същевременно той с удоволствие ги изтъква (и често силно преувеличава), когато се проявяват в Западната цивилизация. Оттам става ясно, че тези недостатъци не са истинската подбуда на левичаря да мрази САЩ и Запада. Той мрази САЩ и Запада, защото са силни и успешни.
16. Думите като „самоувереност“, „самостоятелност“, „предприемчивост“, „предприемачество“, „оптимизъм“ и др. не играят голяма роля в либералния и левия речник. Левичарят е против индивидуализма, за̀ колективизма. Иска обществото да решава проблемите на хората вместо тях, да задоволява нуждите им вместо тях, да се грижи за тях. Той обикновено няма вътрешно чувство на увереност в способността си сам да реши проблемите си и сам да задоволи нуждите си. Левичарят е враждебно настроен към идеята за съревнованието, защото дълбоко в себе си се чувства като загубеняк.
17. Формите на изкуството, които привличат съвременните интелектуалци левичари, обикновено са съсредоточени върху мръсотията, поражението и отчаянието или придобиват оргиастично звучене, отхвърляйки рационалния контрол, като че ли няма надежда да се постигне нещо с разум и единственото, което остава, е да се потопиш в усещанията на мига.
18. Съвременните философи левичари са склонни да отхвърлят разума, науката, обективната реалност и да настояват, че всичко е културно относително. Вярно е, че могат да се задават сериозни въпроси за основите на научното познание и за това как и дали може да се определи обективната реалност. Но е очевидно, че съвременните философи левичари не са просто хладнокръвни логици, които систематично анализират основите на познанието. Те са дълбоко емоционално увлечени в борбата си срещу истината и реалността. Нападат тези понятия заради собствените си психологически потребности. Тяхната борба е отдушник на враждебността, и стига да е успешна, задоволява стремежа им за власт. По-важното е, че левичарят мрази науката и рационалността, защото определят едни вярвания като верни (т.е. успешни, висши) и други вярвания като неверни (т.е. неуспешни, низши). Чувството за малоценност на левия е така задълбочено, че той не може да понесе каквото и да е определяне на едни неща като успешни или висши, а на други — като неуспешни или низши. Това е в основата на факта, че много левичари отхвърлят концепцията за психичните заболявания, както и тестовете за интелигентност. Враждебни са към генетичните обяснения за човешките способности или поведения, защото този вид обяснения често представят някои личности като висши, а други — като низши. Левичарите предпочитат да хвалят (или винят) обществото за способностите (или липсата на такива) на индивида. Според тях, ако даден човек е „по-низш“, вината не е негова, а на обществото, защото не го е възпитало както трябва.
19. Левичарят обикновено не е вида човек, чието чувство за малоценност го прави самохвалко, егоист, грубиян, безскрупулен състезател. Този вид човек не е изгубил изцяло вяра в себе си. Той има недостиг на чувство за власт и самооценка, но все още може да възприеме себе си като способен да бъде силен и стремежът му да стане такъв поражда неприятното му поведение.2 Но левичарят е стигнал твърде далеч за това. Чувството му за малоценност е толкова дълбоко вкоренено, че той не може да се възприеме като индивидуално силен и ценен. Оттам идва колективизмът на левичаря. Той може да се чувства силен само като член на голяма организация или масово движение, с което се отъждествява.
20. Забележете мазохистичната наклонност на левичарските тактики. Левичарите протестират, лягайки пред превозни средства, умишлено провокират полицаи или расисти да ги малтретират и т.н. Тези тактики могат често да бъдат ефективни, но много левичари ги ползват не като средство за постигане на целта, а защото предпочитат мазохистичните тактики. Себеомразата е левичарска черта.
21. Левичарите твърдят, че активизмът им е подбуден от състрадание или от морални принципи. Моралните принципи действително играят роля за свръхсоциализирания тип леви. Но състраданието и моралният принцип не могат да бъдат основните подбуди за левичарския активизъм. Враждебността е твърде видна част от левичарското поведение, заедно със стремежа към власт. Освен това голяма част от левичарското поведение не е пресметнато така, че да е от полза за хората, на които левичарите твърдят, че се опитват да помогнат. Например, ако чернокожите заслужават „позитивни действия“*, има ли смисъл да се настоява за това по враждебен или догматичен начин? Очевидно би било по-продуктивно да се предприеме дипломатичен и помирителен подход, при който да се правят поне словесни и символични отстъпки пред белите, които смятат, че „позитивните действия“ ги дискриминират. Но активистите левичари не предприемат такъв подход, защото той не би задоволил емоционалните им потребности. Истинската им цел не е да помогнат на чернокожите. Вместо това расовите въпроси им служат като оправдание да изразят собствената си враждебност и незадоволена нужда за власт. С действията си те всъщност вредят на чернокожите, защото враждебната нагласа на активистите към бялото мнозинство обикновено подсилва междурасовата омраза.
*„Позитивна дискриминация“ или „позитивни действия“ [affirmative action] са мерки за предоставяне на преимуществени права на определени общности. В САЩ често представляват „расови квоти“ в дадени предприятия или висши учебни заведения, според които определен дял от служителите [или студентите] трябва да бъдат от даден произход [например афроамерикански].
22. Ако обществото ни нямаше никакви недостатъци, левичарите щяха да си съчинят нови, за да имат оправдание да вдигат врява.
23. Подчертаваме, че не претендираме, че гореизложеното е точно описание на всеки, който може да бъде сметнат за левичар. То е само грубо изложение на една обща склонност на левичарството.
Свръхсоциализация
24. С термина „социализация“ психолозите описват процеса, чрез който децата биват обучени да мислят и да действат според изискванията на обществото. Може да се каже за даден човек, че е добре социализиран, ако вярва и се подчинява на нравствените [моралните] норми на обществото си и се вписва добре в него. Може да звучи противоречиво да се каже, че много левичари са свръхсоциализирани, тъй като левичарите се възприемат като бунтари. Въпреки това, становището може да се защити. Много левичари не са такива бунтари, каквито изглеждат.
25. Нравствените норми на нашето общество са толкова изискващи, че никой не може да мисли, чувства и действа в пълно съответствие с тях. Например не бива да мразим никого, но почти всеки в даден момент мрази някого, без значение дали си го признава. Някои хора са толкова социализирани, че в опит да мислят, чувстват и действат морално се натоварват с тежко бреме. За да избегнат чувството на вина, са принудени постоянно да се самозалъгват за собствените си подбуди и да намират нравствени обяснения за чувства и действия, чийто произход всъщност не е нравствен. Използваме термина „свръхсоциализиран“, за да опишем такива хора.3
26. Свръхсоциализацията може да доведе до ниско самочувствие, пораженчество, чувство на безсилие или вина и др. Едно от най-важните средства, чрез които обществото ни социализира децата, е като ги кара да се срамуват от постъпки или думи, които противоречат на очакванията на обществото. Ако с това се прекали, или ако дадено дете е особено податливо на такива чувства, накрая то ще се срамува от себе си. Освен това мисълта и поведението на свръхсоциализирания човек биват ограничени от очакванията на обществото повече, отколкото тези на леко социализирания. Мнозинството от хората държат значително количество „непослушно“ поведение. Лъжат, извършват дребни кражби, нарушават пътните правила, безделничат на работа, мразят някого, говорят злобни неща или използват някакъв подмолен номер, за да изпреварят останалите. Свръхсоциализираният човек не може да прави тези неща или ако ги прави, изпитва срам и себеомраза. Свръхсоциализираният човек не може дори да има мисли или чувства, които не отговарят на общоприетите нрави без да се чувства виновен; той не може да има „нечисти“ мисли. И социализацията не е само въпрос на нравственост; социализирани сме, така че да се съобразяваме с много поведенчески норми, които не попадат в графата на морала. Така свръхсоциализираният човек е държан на психологическа каишка и прекарва живота си, движейки се по релсите, които обществото е поставило за него. При много от свръхсоциализираните хора това води до чувство за принуда и безсилие, което може да бъде голяма трудност. Предлагаме, че свръхсоциализацията е сред по-жестоките неща, които хората си причиняват един на друг.
27. Твърдим, че много важна и влиятелна част от съвременната левица е свръхсоциализирана и че това е от огромно значение в определянето на посоката на съвременното левичарство. Левичарите от свръхсоциализирания вид обичайно са интелектуалци или членове на висшата средна класа. Забележете, че университетските интелектуалци4 представляват най-силно социализираната част от нашето общество, а също и политически най-лявата.
28. Левичарят от свръхсоциализирания тип се опитва да се освободи от психологическата си каишка и да отстои автономията си чрез бунт. Но той обикновено не е достатъчно силен, за да се опълчи срещу най-основните ценности на обществото. Общо взето, целите на съвременните левичари не са в противоречие с приетите нрави. Напротив, левичарят взема общоприетата ценност, присвоява си я и след това обвинява основното направление на обществото, че не я спазва. Примери: расовото и половото равенство, помагането на бедните, мира вместо войната, ненасилието, свободата на речта, добротата към животните. По същество, дълга на индивида да служи на обществото и дълга на обществото да се грижи за индивида. Всички тези принципи са дълбоко вкоренени в обществото ни (или поне в средната и висшата му класа5) от край време. Изрично или не, те са изразени в повечето от материалите, предлагани от популярните медии и образователната система. Левичарите — особено свръхсоциализираните — обикновено не се опълчват срещу тези ценности, а оправдават враждебността си към обществото, обвинявайки го (с известна доза истина), че не се придържа към собствените си ценности.
29. Ето един пример как свръхсоциализираният левичар показва истинската си привързаност към обичайните нагласи на обществото, докато същевременно претендира, че се опълчва срещу тях. Много левичари настояват за позитивни действия за чернокожите, да им се предоставят престижни работни места, да се подобри образованието (и да се вложат парични средства) в училищата с чернокожи; на битието на чернокожите от „низшата класа“ гледат като на позор за обществото. Искат да приобщят чернокожия към системата, да го направят управител на предприятие, адвокат, учен — също като белокожите от горната средна класа. Левичарите ще отвърнат, че това, което най-малко биха искали, е да превърнат чернокожия в копие на белокожия човек; напротив, те искат да съхранят афроамериканската култура. Но в какво се състои това съхраняване на афроамериканската култура? Едва ли се състои в нещо повече от яденето на негърска храна, слушането на негърска музика, носенето на негърски дрехи и посещаването на негърски църкви или джамии. С други думи, това може да се изрази само в повърхностните въпроси. Във всяко съществено отношение, повечето свръхсоциализирани левичари искат да пригодят чернокожия към идеалите на белокожата средна класа. Искат той да изучава технически предмети, да стане управител или учен и да прекара живота си в изкачване по обществената стълбица, за да се докаже, че чернокожите са също толкова добри, колкото и белокожите. Те искат да направят чернокожите бащи „отговорни“, да откажат чернокожите банди от насилието и т.н. Но това са именно ценностите на индустриално-технологичната система. Не я е грижа каква музика слушаш, какви дрехи носиш или каква вяра изповядваш, стига да ходиш на училище, да имаш почтена работа, да се изкачваш по обществената стълбица, да бъдеш „отговорен“ родител, да бъдеш ненасилствен и т.н. В действителност, колкото и да го отрича, свръхсоциализираният левичар иска да приобщи чернокожия към системата и да го пригоди към нейните ценности.
30. Определено не твърдим, че левичарите дори от свръхсоциализирания тип никога не се опълчват срещу основните ценности на обществото ни. Ясно е, че понякога го правят. Някои свръхсоциализирани левичари дори се опълчват срещу един от най-важните принципи на съвременното общество като упражняват физическо насилие. Според самите тях насилието е техен вид „освобождение“. С други думи упражнявайки насилие, те преодоляват психологическите ограничения, които са им били присадени. Защото са свръхсоциализирани, тези ограничения са по-тежки за тях, отколкото за другите; оттам и нуждата им да се освободят от тях. Но обикновено оправдават опълчването си от гледната точка на общоприетите ценности. Ако използват насилие, твърдят, че се борят срещу расизма или нещо подобно.
31. Осъзнаваме, че могат да се повдигнат множество възражения срещу гореизложеното сбито описание на левичарската психология. Действителното положение е сложно и би ни отнело няколко тома да го опишем в пълнота дори и ако всичките необходими сведения ни бяха достъпни. Твърдим само, че сме показали съвсем грубо двете най-важни склонности в психологията на съвременното левичарство.
32. Проблемите на левичаря отразяват проблемите на обществото ни като цяло. Ниската самооценка, депресивните наклонности и пораженчеството са присъщи не само на левицата. Въпреки че тези черти са особено забележими при левичарите, те са широко разпространени в обществото ни. При това днешното общество се опитва да ни социализира в много по-голяма степен от всяко предходно общество. Експертите ни казват дори как да се храним, как да спортуваме, как да правим любов, как да отглеждаме децата си и т.н.
Властовият процес
33. Човешките същества имат потребност (вероятно с корени в биологията) от нещо, което ще наричаме „властовия процес“. Това понятие е пряко свързано с нуждата за власт (която е широко призната), но не е съвсем същото. Властовият процес има четири елемента. Трите най-отчетливи от тях наричаме цел, усилие и постигане на целта. (Всеки човек трябва да има цели, изискващи усилия, и трябва да е успешен в постигането на поне някои от тези цели.) Четвъртият елемент се определя по-трудно и може да не е необходим на всеки. Наричаме го автономия и ще го обсъдим по-късно (параграфи 42-44).
34. Нека разгледаме хипотетичен случай с човек, който може да получи каквото иска само като си го пожелае. Този човек има власт, но у него ще се появят съществени психични проблеми. Първоначално ще му е много забавно, но с времето ще се отегчи и обезсърчи. Рано или късно може да се окаже в голяма депресия. Историята показва, че безгрижните благородници често стават декадентни [упадъчни]. Това не важи за онези, които трябва да се борят, за да поддържат властта си. Безгрижните, подсигурени благородници, на които не им се налага да полагат усилия, са склонни да изпаднат в отегчение, обезсърчение и хедонизъм [разврат], въпреки че имат власт. Това показва, че властта [сама по себе си] не е достатъчна. Човек трябва да има цели, за постигането на които да упражнява властта си.
35. Всички си имат цели; ако не за друго, да задоволяват основните си жизнени потребности: храна, вода, както и нужното облекло и подслон според климата. Но безгрижният благородник получава всичко това без ни най-малко усилия. Оттам и неговото отегчение и обезсърчение.
36. Непостигането на важни цели води до смърт, ако са от първа необходимост и до разочарование, ако непостигането им е съвместимо с оцеляването. Постоянният неуспех в постигането на целите в живота води до пораженчество, ниско самочувствие или депресия.
37. Следователно, за да се избегнат съществени психологически проблеми, човек се нуждае от цели, за постигането на които са нужни усилия, и трябва да има поне частичен успех в постигането им.
Сурогатни дейности
38. Но не всеки безгрижен благородник се отегчава и обезсърчава. Например императорът Хирохито, вместо да изпадне в декадентен хедонизъм, се посвещава на морската биология — област, в която става виден. Когато на хората не им е нужно да се напрягат, за да задоволят жизнените си нужди, те често си поставят изкуствени цели. В много случаи те преследват тези цели със същата трудолюбивост и отдаденост, която иначе биха вложили в задоволяването на жизнените си потребности. Така благородниците на Римската империя са си имали книжовни стремежи; много европейски благородници от преди няколко века са влагали шеметни количества време и труд в лова, въпреки че със сигурност не са се нуждаели от месото; други благородничества [аристокрации] са се съревновавали за слава чрез претрупана показност на богатство; а други благородници, като Хирохито, са се обърнали към науката.
39. С термина „сурогатна [заместителна] дейност“ описваме дейност, насочена към изкуствена цел, която хората си поставят само за да имат някаква цел, за която да работят — или, да речем, само заради „задоволеността“, която получават от стремежа към нея. Ето едно общо правило за определяне на сурогатни дейности. Имайки предвид човек, който посвещава много време и енергия за цел Х, задайте си следния въпрос: ако той бе принуден да посвети по-голямата част от времето и енергията си в задоволяване на жизнените си потребности — и ако този труд изискваше той да прилага физическите и умствените си способности по разнообразен и увлекателен начин, би ли се чувствал особено лишен, че не е постигнал цел Х? Ако отговорът е „не“, тогава неговият стремеж към цел Х е сурогатна дейност. Изучаването на морска биология от страна на Хирохито очевидно представлява сурогатна дейност, тъй като е твърде вероятно, че ако Хирохито трябваше да работи по занимателни задачи извън областта на науката, за да задоволи своите жизнени потребности, той не би се чувствал лишен от това, че не знае всичко за анатомията и кръговрата на живота на морските животни. За разлика от това, стремежът към секс и любов (например) не е сурогатна дейност, тъй като повечето хора, дори и животът иначе да беше задоволителен, биха се чувствали лишени, ако прекарат живота си, без да са влезли във връзка с представител на противоположния пол. (Но стремежът към прекомерно количество секс — повече, отколкото наистина е нужно — може да е сурогатна дейност).
40. В съвременното индустриално общество са нужни само незначителни усилия за задоволяване на жизнените потребности. Достатъчно е да минеш през обучение, за да придобиеш някакво дребно техническо умение, след което да идваш на работа навреме и да полагаш съвсем скромните усилия, които са нужни, за да не бъдеш уволнен. Единствените изисквания са умерени умствени способности и най-вече просто покорство. Ако човек притежава тези качества, обществото се грижи за него от люлката до гроба. (Да, съществува и низша класа, която не може да задоволява жизнените си потребности, но тук говорим за мнозинството.) Затова не е изненадващо, че съвременното общество е пълно със сурогатни дейности. Това включва научната и хуманитарната дейност, спортните постижения, художественото и книжовното творчество, изкачването по служебната стълбица, придобиването на пари или материални блага до такова количество, че престават да дават каквото и да е допълнително физическо удоволствие и социалния активизъм, насочен към въпроси, които не са важни лично за самия активист, както при белокожите активисти, работещи за правата на цветнокожите малцинства. Това невинаги са чисти сурогатни дейности, тъй като много хора са отчасти подбудени от потребности извън необходимостта просто да преследват някаква цел. Научната дейност може отчасти да бъде подбудена от стремеж към слава, художественото творчество — от нужда за изразяване на чувства, войнственият социален активизъм — от враждебност. Но за повечето хора, които се занимават с тези дейности, те са до голяма степен сурогатни дейности. Например мнозинството от учените вероятно ще се съгласят, че „задоволеността“ от работата е по-важна от парите и славата, които печелят.
41. За много, ако не и за повечето хора сурогатните дейности са по-малко задоволяващи от преследването на истински цели (т.е. цели, които хората биха преследвали, дори ако нуждата им от властовия процес вече бе задоволена). Доказателство за това е, че много често (или почти винаги) хората, които са дълбоко увлечени в сурогатни дейности, никога не са задоволени или спокойни. Така печалбарят непрекъснато се стреми към все повече и повече богатство. Щом ученият реши един проблем, веднага минава към следващия. Бегачът се стреми да бяга все по-далеч и по-бързо. Много хора, които се занимават със сурогатни дейности, биха казали, че получават много повече задоволеност от тези дейности, отколкото от „баналната“ работа да задоволяваш жизнените си потребности, но това е така, защото в нашето общество нужните за това усилия са сведени до нищожност. По-важното е, че в обществото ни хората не задоволяват жизнените си потребности автономно, а действайки като части от огромната социална машина. За сметка на това хората като цяло имат немалко автономия по отношение на сурогатните дейности.
Автономия
42. Автономията във властовия процес може да не е нужна на всеки. Но повечето хора се нуждаят от известна степен на автономия в работата към целите си. Усилията им трябва да бъдат предприети по тяхна собствена инициатива и да са под собствената им насока и власт. Но повечето не се нуждаят да правят това индивидуално. Обикновено е достатъчно да действат като членове на малка група. Тоест, ако половин дузина хора обсъдят помежду си дадена цел и положат успешно съвместно усилие, за да я постигнат, нуждата им от властовия процес ще бъде задоволена. Но ако работят по строги заповеди отгоре, които не им оставят възможност за автономно решение и инициатива, тогава нуждата им от властовия процес няма да бъде задоволена. Същото важи и при вземането на решения на колективна основа, ако групата, която взема колективното решение, е толкова голяма, че ролята на всеки отделен човек е незначителнa.7
43. Вярно е, че някои хора явно се нуждаят [само] малко от автономия. Или нуждата им за власт е слаба, или я задоволяват, отъждествявайки се с някоя влиятелна организация, към която принадлежат. А има и немислещи, животноподобни типове, които сякаш са доволни от чисто физическото усещане за власт (добрият войник, който получава чувството си за власт, развивайки бойните си умения, които с удоволствие ползва в сляпо покорство пред началниците си).
44. Но за повечето хора самочувствието, самоувереността и чувството за власт се придобиват чрез властовия процес — човек си поставя цел, полага автономно усилие и постига целта. Когато човек няма благоприятна възможност да мине през властовия процес, последиците биват (в зависимост от личността и начина, по който е нарушен властовия процес) отегченост, обезсърчение, ниско самочувствие, чувство за малоценност, пораженчество, депресия, притеснение, чувство на вина, разочарование, враждебност, насилие срещу съпругата [съпруга] или детето, ненаситен хедонизъм, ненормално сексуално поведение, сънни и хранителни разстройства и т.н.8
Причини за обществените проблеми
45. Всеки от горепосочените симптоми може да се прояви в което и да е общество, но в съвременното индустриално общество те присъстват в огромен мащаб. Не сме първите, които споменават, че днес светът сякаш полудява. Такова нещо не е нормално за човешките общества. Има основание да се вярва, че първобитният човек е страдал от по-малко стрес и разочарование и е бил по-задоволен от начина си на живот от съвременния човек. Вярно е, че не всичко в първобитните общества е било цветя и рози. Насилието срещу жени е било често срещано сред аборигените, транссексуалността е била доста често срещана сред някои от индианските племена. Но изглежда, че като цяло видовете проблеми, които изброихме в предходния параграф, са били далеч по-рядко срещани сред първобитните народи, отколкото в съвременното общество.
46. Отдаваме обществените и психологическите проблеми на съвременното общество на това, че то принуждава хората да живеят в условия, коренно различни от тези, при които е еволюирал човешкият род, и да се държат по начин, противоречащ на образеца на поведение, който човешкия род е развил, живеейки при предишните условия. От вече написаното става ясно, че смятаме невъзможността за истинско преминаване през властовия процес за най-важното от неестествените условия, на които съвременното общество подлага хората. Но не е единственото. Преди да се занимаем с нарушаването на властовия процес като източник на обществени проблеми, ще разгледаме някои други причини.
47. Сред неестествените условия в съвременното индустриално общество са прекомерната гъстота на населението, изолацията на човека от природата, прекомерната скорост на обществените промени и разпадането на естествените малки общности като разширеното семейство, селото или племето.
48. Известно е, че пренаселеността увеличава стресът и агресията. Степента на пренаселеност, която съществува днес, и изолацията на човека от природата са последици от технологичния напредък. Всички прединдустриални общества са били предимно селски. Индустриалната революция значително увеличава размера на градовете и дела на населението в тях, а съвременните земеделски технологии позволяват на Земята да поддържа по-гъсто население от всякога. (Освен това технологиите изострят ефектите на пренаселеността, тъй като дават повече нарушаваща сила в ръцете на хората. Например, разнообразие от уреди, създаващи шум: електрически косачки, радиа, мотоциклети и др. Ако употребата им е неограничена, хората, които искат тишина и спокойствие, ще са раздразнени от шума. Ако употребата им е ограничена, хората, които ги ползват, ще са раздразнени от ограниченията. Но ако тези машини не бяха изобретени, никога нямаше да съществуват и конфликтът и разочарованието, породени от тях.)
49. Природата (която обикновено се променя бавно) е осигурявала устойчива основа, а оттам и чувство за сигурност. Но в съвременния свят човешкото общество господства над природата и съвременното общество се променя много бързо вследствие на технологичните промени. По тази причина устойчива основа няма.
50. Консерваторите са глупаци: оплакват се от упадъка на традиционните ценности, но въодушевено подкрепят технологичния напредък и икономическия растеж. Явно не им минава през ума, че няма как да има бързи, дръзки промени в технологията и икономиката на едно общество, без да се предизвикат бързи промени и във всички останали области на обществото, и че тези бързи промени неизбежно разграждат традиционните ценности.
51. Разпадът на традиционните ценности до известна степен предполага и разпада на връзките, които поддържат традиционните малки общности. За разпадането на малките общности спомага и това, че съвременните условия често изискват или изкушават хората да се местят на нови места, отделяйки се от своите общности. Освен това технологичното общество трябва да отслабва семейните връзки и местните общности, за да работи гладко. В съвременното общество човек на първо място трябва да бъде верен на системата и едва на второ място на малката общност, защото ако верността към малката общност е по-силна от верността към системата, тези общности биха преследвали собствената си изгода за сметка на системата.
52. Да предположим, че държавен служител или изпълнителен директор на предприятие назначи свой братовчед, приятел или едноверец на дадена длъжност, вместо да назначи този, който е най-подготвен за работата. Той е допуснал личната вярност да надделее над верността му към системата, а това е „непотизъм“ [шуробаджанащина] или „дискриминация“ — ужасни грехове в съвременното общество. Обществата с претенции да бъдат индустриални, които не са се справили с подчиняването на личната или местната вярност на верността към системата, обикновено са много неуспешни. (Вижте Латинска Америка*.) Поради това едно развито индустриално общество може да толерира само онези малки общности, които са скопени, опитомени и превърнати в инструменти на системата.9
*Или България.
53. Пренаселеността, бързите промени и разпадането на общности са широко признати като причини за обществени проблеми. Но не вярваме, че са достатъчно, за да обяснят степента на проблемите, които виждаме днес.
54. Няколко от прединдустриалните градове са били много големи и пренаселени, но въпреки това изглежда, че жителите им не са страдали от психологически проблеми до същата степен като съвременният човек. Днес в Америка все още има селски области, които не са пренаселени, и там откриваме същите проблеми, както и в градовете, макар и проблемите обичайно да не са толкова остри в селата.10 Следователно пренаселеността едва ли е решаващият фактор.
55. През 19. век подвижността на населението в разрастващия се Американски див запад вероятно е разградило разширените семейства и малките общностни поне до същата степен, до която те са разградени днес. Всъщност много ядрени семейства* по собствен избор са живели в такава изолация, че са нямали съседи на по-близко от няколко километра, и че не са принадлежали към никаква общност,11 но не изглежда да са имали проблеми вследствие на това.
*ядрено семейство или нуклеарно семейство [nuclear family] – семейство, състоящо се от една брачна двойка с деца.
56. Освен това промените в обществото на Дивия запад са били много бързи и дълбоки. Можело е човек да се роди и да израсне в дървена колиба извън обсега на закона и реда и да се е хранил предимно с дивеч, а когато остарял, е можел да има постоянна работа и да живее в подредена общност с ефективен правоприлагащ орган. Това е било по-дълбока промяна от тази, която обикновено протича в живота на съвременния човек, но не изглежда да е довела до психологически проблеми. Всъщност американското общество през 19. век е имало оптимистичeн и самоуверен призвук, съвсем различен от този на днешното общество.12
57. Според нас разликата е, че съвременният човек има усещането (до голяма степен оправдано), че промяната му е натрапена, докато заселникът от Дивия запад през 19. век е имал усещането (също до голяма степен оправдано), че сам създава промяната, по свой собствен избор. По този начин заселникът е можел да се установи на избрано от него парче земя и със собствени усилия да го превърне във ферма. В онези дни е можело цял окръг [в САЩ] да има само неколкостотин жители и окръгът е бил много по-изолирана и автономна единица, отколкото днес. Следователно заселникът земеделец е участвал като член на сравнително малка група в създаването на нова подредена общност. Mоже да се постави под въпрос дали създаването на тази общност е било подобрение, но във всеки случай е задоволило нуждата на заселника от властовия процес.
58. Възможно е да се дадат примери и за други общества, преминали през бързи промени и/или липса на тесни обществени връзки, без да се стигне до огромните поведенчески отклонения, които се виждат в днешното индустриално общество. Твърдим, че най-важната причина за социалните и психологическите проблеми в съвременното общество е това, че хората нямат достатъчна възможност да преминат през властовия процес по нормален начин. Не искаме да кажем, че съвременното общество е единственото, в което властовият процес е нарушен. Вероятно повечето, ако не и всички цивилизовани общества са се намесвали във властовия процес до известна степен. Но в съвременното индустриално общество проблемът е станал особено остър. Левичарството, поне в скорошната си форма (през средния и късния 20. век), е отчасти симптом на лишението от властовия процес.
Нарушаването на властовия процес в съвременното общество
59. Ние разделяме човешките потребности на три групи: (1) тези, които могат да се задоволят с минимални усилия; (2) тези, които могат да се задоволят, но само със значителни усилия; (3) тези, които не могат да се задоволят адекватно, независимо от това колко усилия полага човек. Властовият процес е процесът на задоволяване на потребностите от втората група. Колкото повече са потребностите в третата група, толкова повече са и разочарованието, гневът, а в крайна сметка и пораженчеството, депресията и др.
60. В съвременното индустриално общество естествените човешки потребности обикновено са изместени в първата и третата група, докато втората група се състои от изкуствено създадени потребности.
61. В първобитните общества жизнените потребности обикновено попадат във втората група: постижими са, но само със значителни усилия. Но съвременното общество е склонно да осигурява жизнените потребности на всеки13 само с цената на минимални усилия, поради което жизнените потребности биват изтласкани към първата група. (Може да има разногласие дали усилията, необходими за това да не те уволнят, са „минимални“; но обикновено при професиите от по-ниско и средно ниво, каквито и усилия да се изискват, те са само в областта на покорството. Седиш или стоиш там, където са ти казали, и правиш това, което са ти казали, така, както са ти казали. Рядко се налага да положиш значителни усилия и във всеки случай няма кой знае каква автономия в работата, така че нуждата от властовия процес не е задоволена добре).
62. Социалните потребности, като секс, любов и високопоставеност [статус], в зависимост от положението на личността, често остават в група 2 в съвременното общество.14 Но с изключение на хората, които имат особена потребност от високопоставеност, усилията, необходими за задоволяването на социалните потребности, са недостатъчни, за да задоволят изцяло нуждата от властовия процес.
63. Затова биват създадени определени изкуствени потребности, които попадат в група 2 и следователно задоволяват нуждата от властовия процес. Рекламните и маркетинговите техники са разработени така, че да карат много хора да чувстват, че се нуждаят от неща, които техните прародители не са сънували, камо ли да са ги желали. Нужни са значителни усилия, за да спечелиш достатъчно пари за задоволяването тези изкуствени потребности, следователно те попадат в група 2. (Но вж. параграфи 80-82.) Съвременният човек трябва да задоволява нуждата си от властовия процес до голяма степен чрез преследването на изкуствени потребности, създадени от рекламната и маркетинговата индустрия,15 и чрез сурогатни дейности.
64. Изглежда, че за много хора, може би за мнозинството, тези изкуствени форми на властовия процес са недостатъчни. Тема, която се появява многократно в творбите на обществените критици от втората половина на ХХ век, е чувството за безцелност, от което страдат много хора в съвременното общество. (Тази безцелност често се назовава с други имена като „алиенация“ [отчуждение] или „духовната пустота на средната класа“.) Предлагаме, че така наречената „личностна криза“ всъщност е търсене на цел, често за посвещаване на подходяща сурогатна дейност. Възможно е екзистенциализмът до голяма степен да е отговор на безцелността на съвременния живот.16 Много разпространено в съвременното общество е търсенето на „задоволеност“. Но ние мислим, че за мнозинството от хората дейността, чиято основна цел е задоволеност (т.е. сурогатната дейност), не носи пълноценна задоволеност. С други думи, тя не задоволява напълно нуждата от властовия процес. (Вж. параграф 41.) Тази потребност може да се задоволи напълно само чрез дейности, които имат някаква външна цел, като жизнени потребности, секс, любов, високопоставеност, отмъщение и др.
65. Освен това когато целите се преследват чрез печелене на пари, изкачване по обществената стълбица или другояче действане като част от системата, повечето хора не са в състояние да преследват целите си автономно. Повечето работници са нечии служители и както посочихме в параграф 61, трябва да прекарат дните си, правейки това, което им е наредено, така, както им е наредено. Дори хората, които имат свое собствено предприятие, имат само ограничена автономия. Малките предприемачи постоянно се оплакват, че ръцете им са вързани от прекомерните регулации на правителството. Някои от тях несъмнено са ненужни, но в по-голямата си част правителствените регулации са съществена и неизбежна част от нашето изключително сложно общество. Голям брой от малките предприятия днес работят по системата на франчайзинга. Преди няколко години вестникът „Ўол Стрийт Джърнъл“ [The Wall Street Journal] съобщи, че много от компаниите, предоставящи франчайзинг, изискват от кандидатите за франчайз да попълнят личностен тест с цел да изключи онези, които проявяват творчески способности и предприемчивост, тъй като такива хора не са достатъчно послушни, за да се подчинят на франчайз системата.17 Това отсява от малкото предприемачество хората, които най-много се нуждаят от автономия.
66. Днес хората живеят по-скоро благодарение на това, което системата прави за тях или на тях, отколкото благодарение на това, което правят за себе си. А това, което правят за себе си, се прави все повече по правилата, наложените от системата. Възможностите обикновено са предоставени от системата и трябва да се използват в съответствие с различни правила и регулации18, а техниките, препоръчани от експерти, трябва да се следват, за да може да има успех.
67. Така в нашето общество властовият процес бива нарушен чрез недостиг на истински цели и недостиг на автономия. Но е нарушен също заради човешките нужди, които попадат в група 3, т.е. нуждите, които човек никога не може да задоволи изцяло, независимо колко усилия полага. Една от тези нужди е нуждата от сигурност. Животът ни зависи от решения, взети от други хора; ние нямаме контрол над тези решения и обикновено дори не познаваме хората, които ги вземат. („Живеем в свят, в който сравнително малко хора — може би 500 или 1000 — вземат важните решения“, Philip B. Heymann от Юридическия факултет на Харвард19) Животът ни зависи от това дали стандартите за безопасност в някоя АЕЦ се спазват правилно; от това колко пестициди се допускат в храната ни (или замърсители във въздуха ни); от това колко способен (или неспособен) е нашият лекар; това дали ще загубим или ще получим работа може да зависи от решенията на правителствени икономисти или ръководители на предприятия; и т.н. Повечето хора не са в състояние да се предпазят срещу тези опасности до значителна степен. Следва, че стремежът на индивида към сигурност е осуетен, което води до чувство на безсилие.
68. Може да се възрази, че първобитният човек е физически по-малко осигурен от съвременния, за което свидетелства по-кратката му продължителност на живота; следователно съвременният човек страда не от повече, а от по-малко от обикновеното количество на несигурност. Но психологическата сигурност не съответства изцяло на физическата сигурност. Това, което ни кара да се чувстваме сигурни, е не толкова обективната сигурност, колкото увереността в способността ни да се грижим за себе си. Първобитният човек, застрашен от свирепо животно или от глад, може да се самозащити или да пътува в търсене на храна. Успехът му не е даденост, но той в никакъв случай не е безпомощен срещу нещата, които го заплашват. За разлика от това, съвременният човек е заплашен от много неща, срещу които е безпомощен: ядрени аварии, канцерогени в храната, замърсяване, война, увеличаване на данъците, намеса на големи организации в личния му живот, общонародни обществени или икономически явления, които могат да нарушат начина му на живот.
69. Вярно е, че първобитният човек е безсилен срещу някои от нещата, които го застрашават; например болестите. Но той може да приеме риска от болест стоически. Това е част от природата на нещата, никой не е виновен за това, освен ако не е по вина на някакъв въображаем, безличен демон.20 Но заплахите за съвременния индивид обикновено са създадени от човека. Те не са случайност, а са му наложени от други хора, на чиито решения той не може да повлияе. Вследствие той се чувства фрустриран, унижен и гневен.
70. По този начин първобитният човек в повечето случаи държи своята сигурност в собствените си ръце (или самостоятелно, или като член на малка общност), докато сигурността на съвременния човек е в ръцете на лица или организации, които са твърде отдалечени или твърде големи, за да може той лично да им влияе. Така нуждата на съвременния човек от сигурност обикновено попада в група 1 или 3; в някои области (храна, подслон и т.н.) сигурността му е постижима с незначителни усилия, докато в други области тя е непостижима. (Гореизложеното значително опростява истинското положение, но все пак показва грубо и общо как състоянието на съвременния човек се различава от това на първобитния човек.)
71. Хората имат множество преходни стремежи или пориви, които неизбежно се осуетяват в съвременния живот, поради което попадат в група 3. Може да си ядосан, но съвременното общество не допуска физическа [телесна] агресия. В много случаи не се допуска дори вербална [словесна] агресия. Отивайки нанякъде, може да бързаш — или пък може да си в настроение да пътуваш бавно — но като цяло нямаш друг избор, освен да следваш течението на трафика и да спазваш пътните знаци. Може да искаш да вършиш работата си различно, но обикновено можеш да работиш само според правилата, наложени от работодателя си. И в много други отношения съвременният човек е обвързан с мрежа от правила и регулации (изрични или не), които осуетяват много от неговите пориви и по този начин пречат на властовия процес. Повечето от тези регулации не могат да се премахнат, защото са необходими за действането на индустриалното общество.
72. В някои отношения, съвременното общество е изключително отстъпчиво. По отношение на въпросите, които не са от значение за действането на системата, обикновено можем да правим каквото си поискаме. Можем да изповядваме каквато си искаме вяра (стига тя да не насърчава поведение, опасно за системата). Можем да спим с когото си искаме (стига да упражняваме „безопасен секс“). Можем да правим всичко, което си искаме, стига да е маловажно. Но по отношение на всички важни въпроси системата управлява поведението ни все повече и повече.
73. Поведението се регулира (управлява) не само чрез изрични правила и не само от правителството. Контролът често се осъществява чрез непряка принуда или чрез психологически натиск или манипулация — често от неправителствени организации или от системата като цяло. Повечето големи организации използват някаква форма на пропаганда21, за да манипулират обществените нагласи или поведение. Пропагандата не се ограничава само до рекламите и понякога дори не е замислена като пропаганда от хората, които я правят. Съдържанието на развлекателните програми например е мощна форма на пропаганда. Пример за непряка принуда: няма закон, който да гласи, че трябва да ходим на работа всеки ден и да следваме заповедите на работодателя си. От правна гледна точка нищо не ни пречи да живеем в дивото като първобитните хора или да основем самостоятелно предприятие. Но на практика е останала много малко дива природа, а в икономиката има място само за ограничен брой собственици на малки предприятия. Затова повечето от нас могат да оцелеят само като нечии служители.
74. Предлагаме, че манията на съвременния човек за дълголетие (и за поддържане на физическа жизненост и сексуална привлекателност до напреднала възраст) е симптом на незадоволеност, причинена от лишението от властовия процес. „Кризата на средната възраст“ също е такъв симптом. Както и безразличието към създаването на потомство, което е доста често срещано в съвременното общество, но почти нечувано в първобитните общества.
75. В първобитните общества животът е поредица от степени. Щом нуждите и целите на една степен са задоволени, никой не проявява особено колебание да премине към следващата степен. Младият мъж преминава през властовия процес като става ловец, ловувайки не за удоволствие или за спорта, а за да си набави месото, което е нужно за прехрана. (При младите жени процесът е по-сложен и се набляга повече върху социалната власт; тук няма да обсъдим това.) След като успешно премине през тази степен, младият мъж без колебание поема отговорността да създаде семейство. (За разлика от съвременното общество, в което някои хора отлагат за неопределено време създаването на потомство, защото са твърде заети да търсят някаква „задоволеност“. Предлагаме, че задоволеността, от която се нуждаят, е подобаващо преживяване на властовия процес — с истински цели, вместо с изкуствените цели на сурогатните дейности.) Отново, след като успешно отгледа децата си, преминавайки през властовия процес като им осигурява жизнените им потребности, първобитният човек чувства, че работата му е свършена, и е готов да приеме старостта22 (ако я доживее) и смъртта. Много хора днес са обезпокоени от изгледите за остаряването и смъртта; за това свидетелстват усилията, които полагат, за да поддържат своето здраве и външност. Ние твърдим, че това се дължи на незадоволеност от това, че никога не са ползвали физическите си способности за практическа цел; никога не са минавали през властовия си процес, използвайки тялото си по сериозен начин. Не първобитният човек, който ежедневно е използвал тялото си за практически цели, се страхува от остаряването, а съвременният човек — който никога не е имал практическа полза от тялото си, освен за това да ходи от колата си до къщата си. Човекът, чиято нужда от властовия процес е била задоволена през целия му живот, е най-добре подготвен да приеме неговия край.
76. В отговор на аргументите от този раздел някой ще рече: „Обществото трябва да намери начин да даде на хората възможност да минават през властовия процес!“. Това няма да проработи за онези, които се нуждаят от автономия във властовия процес. За такива хора ценността на тази възможност се унищожава от самия факт, че обществото им я дава. Това, от което се нуждаят те, е да откриват или създават свои собствени възможности. Докато системата им дава възможности, тя все още ги държи на каишка. За да придобият автономия, те трябва да се освободят от тази каишка.
Как някои хора се приспособяват
77. Не всички в индустриално-технологичното общество страдат от психологически проблеми. Някои хора дори твърдят, че са доста доволни от обществото в този му вид. Сега ще обсъдим някои от причините, поради които хората се различават толкова много в реакциите си към съвременното общество.
78. Първо, безспорно съществуват вродени различия в силата на стремежа към власт. Хората със слаб стремеж към власт може да имат сравнително малка нужда да преминат през властовия процес или поне сравнително малка нужда от автономия въвв властовия процес. Това са покорните типове, които биха били щастливи като чернилки в плантациите на Стария юг [на САЩ]. (Нямаме предвид да се подиграваме на „чернилките“ в плантациите на Стария юг. За тяхна чест, повечето от робите не са били доволни от робството си. Подиграваме се обаче на хората, които са доволни от своето робство.)
79. Някои хора имат даден изключителен стремеж, чрез който задоволяват нуждата си от властовия процес. Например тези, които имат необичайно силен стремеж към високопоставеност, могат да прекарат целия си живот, изкачвайки се по обществената стълбица, без никога да се отегчат от тази игра.
80. Хората се различават по своята податливост към рекламните техники. Някои са толкова податливи, че дори и да печелят много пари, не могат да задоволят постоянното си желание за новите лъскави играчки, които рекламната индустрия размахва пред очите им. Затова те винаги се чувстват парично затруднени, дори и да имат големи доходи — впоследствие, желанията им остават неизпълнени.
81. Някои хора имат ниска податливост към рекламните техники. Това са хората, които не ги е грижа за парите. Придобиването на материални блага не задоволява тяхната нужда от властовия процес.
82. Хората със средна податливост към рекламните техники са способни да печелят достатъчно пари, за да задоволят желанието си за стоки и услуги, но само със съществено усилие (извънреден труд, втора работа, повишения и т.н.). Така придобиването на материални блага задоволява нуждата им от властовия процес. Но от това не следва задължително, че нуждата им е напълно задоволена. Възможно е да нямат достатъчна автономия във властовия процес (работата им може да се състои от следване на заповеди) и някои от стремежите им да са осуетени (напр. сигурност, агресия). (В параграфи 80-82 може да се каже, че прекалено сме опростили нещата, защото сме приели, че желанието за придобиване на материални блага е изцяло творение на рекламната индустрия. Разбира се, не е толкова просто.)
83. Някои хора частично задоволяват нуждата си от власт, като се отъждествяват с влиятелна организация или масово движение. Човек, комуто липсват цели или власт, се присъединява към движение или организация, приема нейните цели като свои собствени и работи за постигането на тези цели. Когато някоя от целите се постигне, той — въпреки че личните му усилия са изиграли незначителна роля за постигането на целта — се чувства (отъждествявайки се с движението или организацията) така, сякаш е минал през властовия процес. Това явление е използвано от фашистите, нацистите и комунистите. Нашето общество също го използва, макар и не толкова грубо. Например: Мануѐл Нориѐга [президентът на Панама към 1989] беше дразнител за САЩ (цел: накажи Нориега). Съединените щати нахлуват в Панама (усилие) и наказват Нориега (постигане на целта). Съединените щати преминават през властовия процес и много американци, тъй като се отъждествяват със САЩ, преживяват властовия процес сурогатно. Оттам и всеобщото одобрение на нахлуването в Панама; това дава на хората чувство за власт.23 Същото явление забелязваме и при войските, предприятията, политическите партии, хуманитарните организации, религиозните и идеологическите движения. Левичарските движения са особено привлекателни за хората, които искат да задоволят нуждата си от власт. Но за повечето хора отъждествяването с голяма организация или масово движение не задоволява напълно нуждата от власт.
84. Друг начин, по който хората задоволяват потребността си от властовия процес, е чрез сурогатни дейности. Както обяснихме в параграфи 38-40, сурогатната дейност е дейност, насочена към изкуствена цел, която човек преследва заради
„задоволеността“, която получава от преследването ѝ, а не защото трябва да постигне самата цел. Например няма практическа полза от правенето на грамадни мускули, от вкарването на малка бяла топка в дупка или от придобиването на пълна серия пощенски марки. Въпреки това много хора в нашето общество се посвещават със страст на бодибилдинга, голфа или събирането на пощенски марки. Някои хора ги е грижа повече за останалите и затова по-лесно придават значение на дадена сурогатна дейност, просто защото хората около тях я смятат за важна или защото обществото им казва, че е важна. Ето защо някои хора вземат много сериозно маловажни дейности като спорта, бриджа, шахмата или търсенето на познания, докато други, които са по-прозорливи, не виждат в тези неща нищо повече от сурогатни дейности — каквито са си — и следователно никога не им придават достатъчно важност, за да задоволят по този начин нуждата си от властовия процес. Остава само да отбележим, че в много случаи начинът, по който човек си изкарва хляба, също е сурогатна дейност. Не е чиста сурогатна дейност, тъй като част от подбудата за тази дейност е задоволяването на физиологичните потребности и (за някои хора) високопоставеността и разкоша, които рекламите ги карат да искат. Но много хора влагат в работата си много повече усилие от необходимото за спечелване на парите и високопоставеността, които им трябват — и това допълнително усилие представлява сурогатна дейност. Това допълнително усилие, заедно със съпътстващата го емоционална отдаденост, е една от най-мощните сили, действащи в посока на непрекъснатото развитие и усъвършенстване на системата — с отрицателни последици за личностната свобода. (Вж. параграф 131). Особено за най-креативните учени и инженери работата обикновено е до голяма степен сурогатна дейност. Тази точка е толкова важна, че заслужава да бъде разгледана отделно, което ще направим след малко (параграфи 87-92).
85. В този раздел обяснихме как много хора в съвременното общество до известна степен успяват да задоволяват потребността си от властовия процес. Но смятаме, че за по-голямата част от хората потребността от властовия процес не е напълно задоволена. На първо място, тези, които имат неутолим стремеж към високопоставеност, или които са пристрастени към някоя сурогатна дейност, или които се отъждествяват достатъчно силно с някое движение или организация, за да задоволят потребността си от власт по този начин, са изключения. Останалите не се задоволяват напълно чрез сурогатни дейности или чрез отъждествяването с дадена организация. (Вж. параграфи 41, 64). На второ място, било то чрез регулация или чрез социализация, системата налага твърде голям контрол, което води до недостиг на автономия и до разочарование поради невъзможността на постигането на определени цели и поради необходимостта от потискане на твърде много пориви.
86. Но дори и ако повечето хора в индустриално-технологичното общество да бяха задоволени, ние (FC) пак щяхме да се противопоставим на този обществен строй, защото (наред с други причини) смятаме за унизително задоволяването на потребността от властовия процес чрез сурогатни дейности — или чрез отъждествяване с дадена организация — вместо чрез преследването на истински цели.
Подбудите на учените
87. Науката и технологиите са най-важните примери за сурогатни дейности. Някои учени твърдят, че са подбудени от „любопитство“ или от желанието да „облагодетелстват човечеството“. Но е лесно да се види, че нито една от тези подбуди не може да бъде главна за повечето учени. Що се отнася до „любопитството“, това твърдение е просто нелепо. Повечето учени работят по тясно специализирани задачи, които не са предмет на обикновеното любопитство. Например дали един астроном, математик или ентомолог [учен, изучаващ насекомите] е любопитен за свойствата на изопропилтриметилметана? Разбира се, че не. Единствено химикът е любопитен за такова нещо и той е любопитен за него само защото химията е негова сурогатна дейност. Дали химикът е любопитен за подходящата класификация на нов вид бръмбар? Не. Този въпрос е от значение само за ентомолога и той се интересува от него само защото ентомологията е неговата сурогатна дейност. Ако химикът и ентомологът трябваше да полагат съществени усилия, за да задоволят своите физиологични потребности и ако тези усилия използваха способностите им по увлекателен начин, но в някакво ненаучно занимание, тогава нямаше да им пука за изопропилтриметилметана или класификацията на бръмбарите. Да речем, че недостиг на пари за следдипломно обучение бе принудил химика да стане застрахователен брокер вместо химик. В този случай той щеше да се интересува много от застраховането и въпросите около него, но нямаше да го е грижа за изопропилтриметилметана. Във всеки случай, не е нормално да се влага в задоволяване на любопитството толкова време и усилие, колкото учените влагат в работата си. „Любопитството“ просто не обяснява подбудите на учените.
88. Не е по-добре и да се обясни с „ползата за човечеството“. Някои научни работи нямат каквато и да е връзка с благото на човешкия род — например по-голямата част от археологията или пък компаративистичната лингвистика. Някои други области на науката представят очевидно опасни възможности. И все пак учените в тези области са също толкова въодушевени от работата си, колкото и тези, които разработват ваксини или изучават замърсяването на въздуха. Нека разгледаме случая на д-р Едўард Телър, който очевидно е бил емоционално отдаден на разпространяването на атомните електроцентрали. Дали тази отдаденост произтича от желанието да облагодетелства човечеството? Ако е така, защо тогава д-р Телър не се е вълнувал от други „хуманитарни“ каузи? Ако е бил такъв човеколюбец, защо тогава е помогнал за разработването на водородната бомба? Както и при много други научни постижения, остава открит въпросът дали ядрените електроцентрали действително облагодетелстват човечеството. Дали евтината електроенергия е по-важна от натрупването на отпадъци и опасността от аварии? Д-р Телър е виждал само едната страна на въпроса. Очевидно е, че емоционалната му отдаденост на ядрената енергия не се е дължала на желанието му да „облагодетелства човечеството“, а на личната задоволеност, която е получавал от работата си и от това, че е можел да я види приложена на практика.
89. Същото важи и за учените като цяло. С възможни редки изключения, тяхна подбуда е нито любопитството, нито желанието да облагодетелстват човечеството, а необходимостта да преминат през властовия процес: да имат цел (научен проблем, очакващ решение), да положат усилия (изследване) и да постигнат целта (решение на проблема). Науката е сурогатна дейност, защото учените работят главно заради задоволеността, която получават от самата работа.
90. Разбира се, не е толкова просто. За много учени играят роля и други подбуди. Парите и високопоставеността, например. Някои учени може да са от онези личности, които имат неутолим стремеж към високопоставеност (вж. параграф 79), и това да осигурява голяма част от подбудата за тяхната работа. Без съмнение мнозинството от учените, както и мнозинството от населението, са повече или по-малко податливи на рекламните техники и се нуждаят от пари, за да задоволят желанието си за стоки и услуги. Така че науката не е чиста сурогатна дейност. Но тя е, до голяма степен, сурогатна дейност.
91. Освен това науката и технологиите представляват влиятелно масово движение и много учени задоволяват нуждата си от власт, като се отъждествяват с това масово движение. (Вж. параграф 83).
92. Така науката крачи сляпо напред, без оглед на истинското благосъстояние на човечеството или какъвто и да е друг стандарт, подчинявайки се единствено на психологическите потребности на учените, държавните служители и ръководителите на предприятията, които осигуряват парите за изследванията.24
Природата на свободата
93. Ще се опитаме да докажем, че индустриално-технологичното общество не може да се реформира така, че да не ограничава постепенно човешката свобода. Но тъй като думата „свобода“ може да бъде изтълкувана по безброй начини, първо трябва да изясним какво означава свободата.
94. Под „свобода“ имаме предвид възможността да се мине през властовия процес — с истински цели, не с изкуствените цели на сурогатните дейности — и без намеса, манипулация или надзор от когото и да било, особено от голяма организация. Свободата означава да имаш контрол (или като личност, или като член на малка общност) над жизненоважните въпроси на съществуването си: храна, облекло, подслон и защита срещу всичко, което би могло да е заплаха. Свободата означава да имаш власт; не власт над другите, а власт над обстоятелствата на собствения си живот.25 Човек не е свободен, ако някой друг (особено голяма организация) има власт над него, без значение колко е доброжелателна, толерантна и отстъпчива тази власт. Важно е свободата да не се бърка с обикновената отстъпчивост. (Вж. параграф 72.)
95. Казва се, че живеем в свободно общество, защото имаме определен брой конституционни права. Но тези права не са толкова важни, колкото изглеждат. Степента на лична свобода, която съществува в дадено общество, се определя повече от икономическата и технологичната структура на обществото, отколкото от неговите закони или форма на управление.26 Повечето индиански народи в Нова Англия са били монархии,27 а през Ренесанса много от градовете в Италия са били управлявани от диктатори. Но четейки за тези общества, човек остава с впечатлението, че те са позволявали много повече лична свобода от нашето общество. Отчасти това се дължи на липсата на ефикасни средства за налагане на волята на владетеля: нямало е съвременна добре организирана полиция, нито бързо общуване на дълги разстояния, нито камери за наблюдение, нито досиета със сведения за живота на обикновените граждани. Затова и е било сравнително лесно да избегнеш контрола [на властите].
96. Що се отнася до конституционните ни права, нека разгледаме например свободата на печата. Разбира се, не хулим това право; то е много важно средство за ограничаване на съсредоточаването на политическа власт и за контролиране на властимащите чрез публичното разобличаване на всяко тяхно злодеяние. Но свободата на печата е от незначителна полза за обикновения гражданин като индивид. Масовите медии са предимно подвластни на големи организации, които са вградени в системата. Всеки, който разполага с малко пари, може да разпечата нещо или да го разпространи по интернет или по някакъв подобен начин, но това, което иска да каже, ще затъне под потока на материала на медиите и следователно няма да има никакъв практичен ефект. Съответно за повечето личности и малки общности е почти невъзможно да се направи впечатление на обществото с думи. Да вземем например самите нас (FC). Ако никога не бяхме извършили нищо насилствено и бяхме изпратили настоящите писания на издателство, сигурно нямаше да бъдат приети. Ако бяха приети и издадени, вероятно нямаше да привлекат много читатели, защото е по-забавно да гледаш развлеченията на медиите, отколкото да четеш трезво съчинение. Дори и тези текстове да имаха много читатели, повечето от тях скоро щяха да забравят какво са прочели, умът им — залят от изобилието на материала, на който ги излага медиите. За да стигне посланието ни до обществеността с някакъв шанс да направи трайно впечатление, ни се наложи да убиваме хора.
97. Конституционните права са полезни до известна степен, но не осигуряват много повече от това, което може да се нарече буржоазното схващане за свободата. Според буржоазното схващане „свободният“ човек по същество е частица от социалната машина и има само определен набор от предписани и ограничени свободи; свободи, които са предназначени да обслужват повече нуждите на социалната машина, отколкото тези на личността. „Свободният“ човек на буржоазията има икономическа свобода, защото тя насърчава растежа и развитието; има свобода на печата, защото публичния укор ограничава лошото поведение на политиците; има право на справедлив съдебен процес, защото лишаването от свобода по произвола на властващите би било вредно за системата. Видно е била такава нагласата на Симо̀н Болѝвар. За него хората са заслужавали свобода само ако са я използвали, за да насърчават развитие (развитието според буржоазното схващане).28 Други буржоазни мислители са имали подобно схващане за свободата единствено като средство за постигането на колективни цели. Chester C. Tan, „Chinese Political Thought in the Twentieth Century“, стр. 202, обяснява философията на водача на Гоминдан, Hu Hanmin: „На индивида се предоставят права, защото той е член на обществото и неговият живот в общността изисква такива права. Под общност Hu е имал предвид цялото общество или народа“.29 А на страница 259 Tan посочва, че според Carsun Chang (Chang Chun-Mai, ръководител на Държавната социалистическата партия в Китай) свободата трябва да се използва в полза на държавата и на народа като цяло.30 Но що за свобода има човек, ако може да я използва само така, както някой друг му предпише? Схващането на FC за свободата не е това на Болѝвар, Hu, Chang или други буржоазни теоретици. Проблемът при тях е, че те са превърнали разработването и прилагането на социални теории в своята сурогатна дейност. Вследствие на това теориите са създадени по-скоро за да обслужват нуждите на теоретиците, отколкото нуждите на хората, които може да имат нещастието да живеят в общество, на което са наложени тези теории.
98. В този раздел трябва да се отбележи още нещо: не бива да се приема, че човек има достатъчно свобода просто защото казва, че има достатъчно. Свободата се ограничава отчасти от психологически контрол, който хората не съзнават, и освен това схващанията на много хора за свободата се ръководят повече от обществените норми, отколкото от действителните им потребности. Например много левичари от свръхсоциализирания тип вероятно биха казали, че повечето хора, включително и самите те, са социализирани по-скоро твърде малко, отколкото твърде много. Въпреки това свръхсоциализираният левичар плаща висока психологическа цена за високата си степен на социализация.
Някои принципи на историята
99. Представете си историята като сбор от две съставни части: хаотична част, състоящ от непредвидими събития, които не следват никаква забележима закономерност, и постоянна част, който се състои от дългосрочни исторически тенденции. Тук се занимаваме с дългосрочните тенденции.
100. Първи принцип. Ако се направи малка промяна, която засяга дългосрочна историческа тенденция, то ефектът от тази промяна почти винаги ще бъде преходен — тенденцията скоро ще се върне към първоначалното си състояние. (Например: движение за реформи, предназначено да прочисти дадено общество от политическата корупция, рядко има дългосрочен ефект; рано или късно реформаторите се отпускат и корупцията отново плъзва. Равнището на политическа корупция в дадено общество има тенденция да остава постоянно или да се променя бавно с еволюцията на обществото. Обикновено едно политическо прочистване ще бъде трайно само ако е съпроводено от широко разпространени обществени промени; малка промяна в обществото няма да е достатъчна). Ако малка промяна в дългосрочна историческа тенденция изглежда постоянна, това е само защото промяната действа в посоката, в която тенденцията вече се движи, така че тенденцията не се изменя, а само се изтласква една крачка напред.
101. Първият принцип е почти тавтология. Ако дадена тенденция не е стабилна по отношение на малките промени, тя ще се лута произволно, вместо да следва определена посока; с други думи, тя изобщо няма да е дългосрочна тенденция.
102. Втори принцип. Ако се направи промяна, която е достатъчно голяма, за да промени трайно дългосрочна историческа тенденция, то тя ще промени обществото като цяло. С други думи, обществото е система, в която всички части са взаимосвързани, и не може да се промени трайно никоя важна част, без да се променят и всички останали части.
103. Трети принцип. Ако се направи промяна, която е достатъчно голяма, за да промени трайно дадена дългосрочна тенденция, то последиците за обществото като цяло не могат да бъдат предвидени предварително. (Освен ако различни други общества не са преминали през същата промяна и не са преживели едни и същи последици — в този случай може да се предвиди на емпирична [опитна] основа, че друго общество, което мине през същата промяна, вероятно ще види подобни последици.)
104. Четвърти принцип. Нов вид общество не може да се проектира на хартия. Тоест не може нов обществен строй да бъде проектиран предварително, след това да се създаде и да се очаква, че ще действа така, както е проектирано.
105. Третият и четвъртият принцип следват от сложността на човешките общества. Промяна в човешкото поведение ще повлияе на икономиката на дадено общество и на неговата физическа среда; икономиката ще повлияе на околната среда и обратно, а промените в икономиката и околната среда ще повлияят на човешкото поведение по сложни, непредвидими начини; и т.н. Мрежата от причини и последици е твърде сложна, за да бъде разплетена и разбрана.
106. Пети принцип. Хората не избират съзнателно и рационално формата на своето общество. Обществата се развиват чрез процеси на социална еволюция, които не са под рационалния контрол на човека.
107. Петият принцип е следствие от останалите четири.
108. Нека поясним: според първия принцип опитът за обществена реформа или действа в посоката, в която обществото се развива и без това (така че просто ускорява промяна, която би настъпила във всеки случай), или има само преходен ефект, така че обществото скоро се завръща към старите си навици. За да се направи трайна промяна в посоката на развитие на който и да е важен аспект на обществото, реформата не е достатъчна и е необходима революция. (Не е задължително една революция да включва въоръжено въстание или сваляне на правителство.) Според втория принцип революцията никога не променя само един аспект на обществото, тя променя цялото общество; а според третия принцип настъпват промени, които никога не са били очаквани или желани от революционерите. Според четвъртия принцип, когато революционери или утописти създават нов вид общество, то никога не работи като по план.
109. Американската революция не представлява контрапример. Американската „революция“ не е революция в нашия смисъл на думата, а война за независимост, последвана от доста влиятелна политическа реформа. Бащите основатели не са променили посоката на развитие на американското общество, нито са се стремели да го направят. Те само са освободили развитието на американското общество от забавящия ефект на британското владичество. Политическата им реформа не променя никоя основна тенденция, а само тласва американската политическа култура в естествената ѝ посока на развитие. Британското общество, чиято издънка е било американското общество, се е движело от дълго време в посоката на представителната демокрация. И преди Американската война за независимост, американците вече са прилагали значителна степен на представителна демокрация в колониалните събрания. Политическата система, създадена с американската конституцията, е създадена по образец на британската система и на колониалните събрания. Със значителни изменения, разбира се — няма съмнение, че бащите основатели са направили много важна стъпка. Но е била стъпка по пътя, по който англоезичният свят вече е вървял. Доказателство за това е, че Великобритания и всички нейни колонии, които са били населени предимно с хора от британски произход, в крайна сметка се оказват със системи на представителна демокрация, подобни по същество на тази в Съединените щати. Ако бащите основатели бяха изпуснали нервите си и бяха отказали да подпишат Декларацията за независимост [на САЩ], днешният ни начин на живот нямаше да се различава значително. Може би щяхме да имаме малко по-тесни връзки с Великобритания и щяхме да имаме парламент и министър-председател вместо конгрес и президент. Нищо кой знае какво. Така Американската революция не опровергава нашите принципи, а всъщност ги доказва.
110. Но все пак при прилагането на принципите трябва да се ползва здрав разум. Те са изразени с неточен език, който дава възможност за свободно тълкуване, и могат да се намерят изключения за тях. Затова представяме тези принципи не като неприкосновени закони, а като практически правила или насоки за размисъл, които могат да представляват частична противоотрова срещу лековерните [наивните] идеи за бъдещето на обществото. Тези принципи трябва винаги да се имат предвид и когато човек стигне до заключение, което им противоречи, трябва внимателно да преразгледа мисленето си и да запази заключението само ако има добри, основателни причини за това.
Индустриално-технологичното общество не може да бъде реформирано
111. Гореизложените принципи показват колко безнадеждно би било да се реформира индустриалната система по такъв начин, че да се предотврати постепенното стесняване на кръга на свободата ни. Поне от времето на индустриалната революция се забелязва устойчива тенденция технологиите да укрепват системата с цената на индивидуалната свобода и местната автономия. Оттук и че всяка промяна, целяща да защити свободата от технологията, би противоречала на една основна тенденция в развитието на нашето общество. Следователно подобна промяна или ще бъде преходна — скоро би потънала в течението на историята — или ако е достатъчно голяма, за да бъде постоянна, ще промени естеството на цялото ни общество. Това е според първия и втория принцип. И тъй като обществото ще се промени по начин, който не може да се предвиди предварително (трети принцип), ще има голям риск. Промените, които са достатъчно големи, за да направят трайна промяна в полза на свободата, не биха се случили, защото би станало ясно, че биха представлявали остро смущение за системата. Затова опитите за реформа биха били твърде плахи, за да са успешни. Дори и да се предприемат промени, които са достатъчно големи, за да имат трайно значение, те ще бъдат оттеглени, когато техните разрушителни ефекти станат ясни. Затова трайните промени в полза на свободата могат да бъдат осъществени само от личности, готови да приемат радикално, опасно и непредвидимо изменение на цялата система. С други думи, революционери, не реформатори.
112. Хората, които страстно желаят да съхранят свободата, без да жертват предполагаемите ползи от технологиите, ще предложат лековерни планове за някакъв нов обществен строй, който би съчетал свободата и технологията. Tези хора рядко предлагат някакви практически средства за самото създаване на новия обществен строй. Освен това от четвъртия принцип следва, че дори и новият строй да просъществува, той или ще се срине, или ще има много различни следствия от очакваното.
113. Така дори и само в общи линии изглежда невероятно да намерим начин да променим обществото, така че то да съчетава свободата със съвременната технология. В следващите няколко раздела ще представим по-точни причини за заключението, че свободата и технологичният напредък са несъвместими.
Ограничаването на свободата е неизбежно в индустриалното общество
114. Както обяснихме в параграфи 65-67 и 70-73, съвременният човек е обвързан с мрежа от правила и регулации, а съдбата му зависи от действията на личности, които са отдалечени от него, и на чиито решения не може да влияе. Това не е нито случайност, нито следствие от своеволието на надменни бюрократи. То е необходимо и неизбежно във всяко технологически развито общество. За да действа, системата трябва да регулира човешкото поведение изкъсо. На работа хората трябва да правят това, което им се нарежда, иначе производството би изпаднало в безредие. Чиновничествата трябва да се водят по строги правила. Ако се даде значителна възможност за свободна преценка на по-низшите чиновници, това би смутило системата и би довело до обвинения за несправедливост поради различията в свободната преценка на отделните чиновници. Вярно е, че някои от ограниченията над свободата ни биха могли се премахнат, но като цяло регулирането на живота ни от големи организации е необходимо за действането на индустриално-технологичното общество. Следствието е чувство на безсилие у обикновения човек. Възможно е обаче формалните регулации все повече и повече да се заменят от психологически средства, които ни карат да искаме да правим това, което системата изисква от нас. (Пропаганда,31 образователни техники, програми за „психично здраве“ и т.н.)
115. Системата трябва да принуждава хората да се държат по начини, които са все по-отдалечени от естествения модел на човешкото поведение. Например системата се нуждае от учени, математици и инженери. Тя не може без тях. Затова се оказва голям натиск над децата да се изявяват в тези области. Не е естествено едно дете да прекарва по-голямата част от времето си, седейки на чин, погълнато от ученето.32 Обикновеният младеж иска да прекарва времето си в съприкосновение с истинския свят. Сред първобитните народи нещата, на които обучават децата, обикновено са в съгласие с естествените човешки пориви. Сред индианците например са обучавали момчетата да се занимават с дейности на открито — именно това, което харесват момчетата. Но нашето общество бута децата да изучават технически предмети, което повечето от тях правят с нежелание.
116. Поради постоянния натиск, който оказва системата, за да промени човешкото поведение, постепенно се увеличава броят на хората, които не могат или не искат да се приспособят към изискванията на обществото: хора, които живеят на социални помощи, младежки банди, сектанти, бунтари против правителството, радикални природозащитници, саботьори, особняци* и всякакви размирници.
*Тук авторът използва думата „дропаўт“ [dropout, буквално „отпаднал“ или „напуснал“]. Тя има две значения: 1) човек, който е напуснал образователната система без да завърши и 2) човек, който по собствен избор се е оттеглил от обществото.
117. Във всяко технологически развито общество съдбата на всеки отделен човек трябва да зависи от решения, на които той лично не може да влияе много. Едно технологично общество не може да бъде разделено на малки, автономни общности, защото производството зависи от сътрудничеството на много голям брой хора и машини. Такова общество трябва да бъде високо организирано и трябва да се вземат решения, които засягат много голям брой хора. Когато дадено решение засяга, да речем, един милион души, тогава всеки засегнат човек има средно само по една милионна участие във вземането на решението. На практика всъщност решенията се вземат от държавни служители, ръководители на предприятия, или от технически специалисти, но дори когато обществеността гласува дадено решение, броят на гласуващите обикновено е твърде голям, за да може гласът на всеки отделен човек да бъде от значение.33 По този начин повечето отделни личности не са в състояние да влияят забележимо на важните решения, които засягат живота им. В едно технологически напреднало общество няма възможен начин това да се поправи. Системата се опитва да „реши“ този проблем, като използва пропаганда, за да накара хората да желаят решенията, които са взети от тяхно име, но дори това „решение“ да караше хората да се чувстват по-добре, то пак би било унизително.
118. Консерваторите и някои други настояват за повече „местна автономия“. Местните общности някога са имали автономия, но тя става все по-невъзможна, тъй като местните общности стават все по-заплетени и зависими от широкомащабни системи като комуналните услуги, компютърните мрежи, магистралните системи, масовите медии и съвременното здравеопазване. Срещу автономията действа и това, че технологиите, приложени на едно място, често засягат хора на други места, които са далеч от тях. По този начин употребата на пестициди или химикали в близост до река може да замърси водоснабдяването на стотици километри надолу по течението, а парниковият ефект засяга целия свят.
119. Системата не съществува и не може да съществува, за да задоволява човешките нужди. Обратното: налага се да се модифицира човешкото поведение, така че то да съответства на нуждите на системата. Това няма нищо общо с политическата или социалната идеология, която привидно ръководи технологичната система. Вината не е на капитализма, не е и на социализма. Вината е на технологията, защото системата се ръководи не от идеология, а от техническа необходимост.34 Разбира се, системата задоволява много човешки потребности, но като цяло го прави само дотолкова, доколкото ѝ е изгодно. Нуждите на системата са първостепенни, не тези на човека. Например системата осигурява на хората храна, защото не би функционирала, ако всички гладуваха; тя задоволява психологическите потребности на хората, стига да е удобно, защото не би функционирала, ако твърде много хора се депресират или се разбунтуват. Но системата, по добри, солидни, практически причини, трябва да упражнява постоянен натиск върху хората, за да приспособи поведението им към собствените си нужди. Натрупват се твърде много отпадъци? Правителството, медиите, образователната система, природозащитниците, всички ни заливат с купища пропаганда за рециклирането. Има нужда от повече технически персонал? Хор от гласове увещава децата да изучават природни науки. Никой не се спира да запита дали пък е безчовечно да принуждаваме подрастващите да прекарват повечето време в изучаване на предмети, които повечето от тях мразят. Когато технологичният напредък лишава квалифицирани работници от работа и ги принуждава да минат през „преквалификация“, никой не се пита дали не е унизително да те малтретират така. Просто се приема за даденост, че всеки трябва да се поклони на техническата необходимост. И за това има основателна причина: ако човешките нужди бяха поставени над техническата необходимост, щеше да има икономически проблеми, безработица, дефицити или по-лошо. Понятието „психично здраве“ в нашето общество се определя главно от това, доколко дадена личност се държи в съответствие с нуждите на системата, без да проявява признаци на стрес.
120. Опитите да се направи място в системата за чувство на смисъл и автономия са нищо повече от шега. Например в едно предприятие, вместо всеки от служителите му да сглобява само една част от каталог, са решили всеки да сглобява цял каталог; и това трябвало да им даде чувство на смисъл и постижение. Някои предприятия се опитват да дадат на служителите си повече автономия в работата, но по практически причини това обикновено може да се направи само в много ограничена степен и във всеки случай на служителите никога не се дава автономията да изберат крайните си цели — техните „автономни“ усилия никога не могат да бъдат насочени към цели, които те лично избират, а само към целите на работодателя, като например оцеляването и растежа на предприятието. Всяко предприятие бързо би фалирало, ако позволи на служителите си да действат другояче. По същия начин във всяко предприятие в социалистическа система работниците трябва да насочват усилията си към целите на предприятието — в противен случай предприятието няма да изпълнява предназначението си като част от системата. Отново по чисто технически причини не е възможно повечето индивиди или малки общности да имат много автономия в индустриалното общество. Дори собственикът на малко предприятие обикновено има само ограничена автономия. Освен от необходимите държавни регулации, той е ограничен и от това, че трябва да се впише в икономическата система и да отговаря на нейните изисквания. Например, когато някой разработи нова технология, дребният предприемач често трябва да я използва, независимо дали иска или не, за да остане конкурентоспособен.
„Лошите“ части на технологията не могат да се отделя̀т от „добрите“ части
121. Още една причина, поради която индустриалното общество не може да бъде реформирано в полза на свободата, е това, че съвременните технологии са единна система, в която всички части са взаимнозависими. Не може да се отървеш от „лошите“ части на технологията и да запазиш само „добрите“. Да вземем например съвременната медицина. Напредъкът в медицината зависи от напредъка в химията, физиката, биологията, компютърните науки и други области. Съвременните лечения изискват скъпо високотехнологично оборудване, което може да бъде осигурено само от технологически напредничаво и икономически богато общество. Очевидно не може да има голям напредък в медицината без цялата технологична система и всичко, което я съпътства.
122. Дори ако медицинският напредък можеше да се поддържа без останалата част от технологичната система, той сам по себе си щеше да донесе някои злини. Да предположим например, че се открие лечение за диабета. Тогава хората с генетична предразположеност към диабет ще могат да оцеляват и да се възпроизвеждат толкова добре, колкото и всички останали. Естественият подбор срещу гените за диабет ще приключи и тези гени ще се разпространят сред населението. (Tова може би вече се случва до известна степен, тъй като диабетът, макар и нелечим, може да бъде овладян чрез използването на инсулин). Същото ще се случи и с много други болести, чието разпространение се влияе от генетични фактори (напр. ракът в детска възраст), което ще доведе до генетичен упадък на населението.35 Единственото решение ще бъде някакъв вид програма за евгеника или всеобхватно генно инженерство на човешките същества, така че човекът в бъдеще вече няма да бъде творение на природата, на случайността или на Бог (в зависимост от религиозните или философските ви възгледи), а изкуствено изделие.
123. Ако смятате, че сега голямото правителство* се меси твърде много в живота ви, само чакайте да видите, като започне да се меси в гените на децата ви. Такава регулация неизбежно ще последва въвеждането на генното инженерство на човешките същества, защото последиците от нерегулираното генно инженерство биха били бедствени.36
*„Голямото правителство“ [big government] е устойчив израз в американската политика, който описва правителство, което е смятано за прекалено голямо или прилагащо прекомерни регулации.
124. Обичайният отговор на подобни опасения е да се говори за „медицинска етика“. Но етичен кодекс не би служил за защита на свободата в лицето на медицинския напредък; той само би влошил нещата. Етичен кодекс, приложѝм към генното инженерство, на практика би бил средство за регулиране на гените на човешките същества. Някой (вероятно най-вече горната средна класа) би решил, че едни приложения на генното инженерство са „етични“, а други — не; така че практически би наложил собствените си ценности върху гените на цялото население. Дори и ако етичният кодекс е избран на напълно демократична основа, мнозинството ще налага своите ценности над всички малцинства с различна представа за „етичната“ употреба на генното инженерство. Единственият етичен кодекс, който наистина би защитил свободата, би бил този, който забранява всякакво генно инженерство на човешки същества — и можете да бъдете спокойни, че такъв кодекс никога няма да бъде приложен в технологичното общество. Никой кодекс, който свежда генното инженерство до второстепенна роля, не би могъл да издържи дълго, защото изкушението от огромната мощ на биотехнологиите би било неустоимо; особено защото за мнозинството от хората много от приложенията им ще изглеждат очевидно, недвусмислено добри (премахват физически и психически заболявания, дават на хората способностите, от които се нуждаят, за да се справят в съвременния свят). Неизбежно генното инженерство ще се използва широко, но само по начини, които съответстват на нуждите на индустриално-технологичната система.
Технологията е по-мощна обществена сила от стремежа към свобода
125. Невъзможно е да се направи траен компромис между технологията и свободата, защото технологията е далеч по-мощната обществена сила и непрекъснато посяга на свободата чрез повторни компромиси. Представете си двама съседи, като в началото притежават еднакво количество земя, но единият от тях е по-силен от другия. Силният съсед иска парче от земята на другия. Слабият отказва. Силният казва: „Добре, нека направим компромис. Дай ми половината от това, което поисках.“ Слабият няма друг избор, освен да отстъпи. След известно време силният съсед иска друго парче земя, отново има компромис и така нататък. Като налага дълга поредица от компромиси на по-слабия, силният в крайна сметка получава всичко. Така е и в конфликта между технологията и свободата.
126. Нека обясним защо технологията е по-мощна обществена сила от стремежа към свобода.
127. При технологическа иновация, която привидно не застрашава свободата, по-късно често се оказва, че тя я застрашава до огромна степен. Да разгледаме например моторизирания транспорт. Пешеходецът преди е можел да отиде където си иска, следвайки собственото си темпо без да трябва да спазва правила за движение и е бил независим от технологиите. Когато са появяват автомобилите, те привидно увеличават свободата на човека. Не са отнемали свободата на пешеходеца, никой не е бил длъжен да има кола, ако не я иска, а всеки, който решил да си купи кола, е можел да пътува много по-бързо и по-надалеч от пешеходеца. Но навлизането на автомобилите скоро променя обществото по такъв начин, че ограничава значително свободата на придвижване на човека. Щом колите стават многобройни, се налага тяхната употреба да бъде строго регулирана. С автомобил, особено в гъсто населените области, човек не може да се движи накъдето си иска със собствено скорост; движението му се регулира от потока на движението и от различни закони за движение по пътищата. Човек е обвързан с множество задължения: изисквания за шофьорска книжка, шофьорски изпит, подновяване на регистрацията, застраховане, необходимата за безопасността поддръжка, месечни вноски. Освен това използването на автомобилите вече не е по избор. След навлизането на моторизирания превоз устройството на градовете ни се променя по такъв начин, че по-голямата част от хората вече не живеят на пешеходно разстояние от местата за работа, пазаруване или развлечение, така че хората са принудени да зависят от автомобила си за придвижване. Или пък трябва да използват обществения транспорт, като в този случай те имат още по-малко контрол върху собственото си движение, отколкото с кола. Дори свободата на пешеходеца е силно ограничена. В града той непрекъснато трябва да спира, за да изчаква светофарите, които са създадени главно да служат на автомобилното движение. Извън града заради трафика е опасно и неприятно да се ходи покрай магистралата. (Забележете този ключов момент, който тъкмо описахме чрез случая на автомобилния превоз: когато нова технология е въведена като незадължителна, не е сигурно, че тя ще остане незадължителна. В много случаи новата технология променя обществото по такъв начин, че хората в крайна сметка се оказват принудени да я използват).
128. Въпреки че технологичният напредък като цяло непрекъснато стеснява кръга на свободата ни, всеки нов технологичен напредък сам по себе си изглежда желателно. Токът, водопроводите, интернет... как бихте могли да възразите на което и да е от тези неща или на което и да е друго от безбройните технически постижения, които са създали съвременното общество? Би било нелепо да се съпротивляваш на въвеждането на телефона например. Той предлага много предимства без никакви недостатъци. И все пак, както обяснихме в параграфи 59-76, всички тези технически постижения взети заедно са създали свят, в който съдбата на обикновения човек вече не е в собствените му ръце или в ръцете на неговите съседи и приятели, а в ръцете на политици, предприемачи и отдалечени, безименни техници и чиновници, на които той лично не може да повлияе.37 Същият процес ще продължи и в бъдеще. Да вземем например генното инженерство. Немного хора ще се съпротивляват на въвеждането на генетична техника, която премахва наследствените заболявания. Тя не нанася видима вреда и предотвратява много страдания. И все пак голям брой генетични подобрения взети заедно ще превърнат човешкото същество по-скоро в промишлено произведение, отколкото в свободно творение на случайността (или на Бог, или на каквото и да било друго, в зависимост от религиозните ви убеждения).
129. Друга причина, поради която технологията е толкова мощна обществена сила, е, че при обстановката на дадено общество, технологичното развитие върви само в една посока — никога не може да бъде върнато назад. Щом веднъж се въведе определена техническа иновация, хората обикновено стават зависими от нея, така че никога повече да не могат без нея, освен ако тя не бъде заменено от някоя още по-модерна иновация. Не само хората поотделно стават по-зависими от новите технологии, но още повече системата като цяло става зависима от тях. (Представете си какво би се случило с днешната система, ако компютрите например бъдат отстранени.) Така системата може да се движи само в една посока — напред, към все по-голяма технологизация. Технологията многократно принуждава свободата да отстъпи, но технологията не може да направи ни крачка назад — освен в случай на разпадането на цялата технологична система.
130. Технологията напредва с голяма бързина и заплашва свободата в много различни точки едновременно (пренаселеност, правила и регулации, нарастваща зависимост от големи организации, пропаганда и други психологични техники, генно инженерство, нахлуване в личния живот чрез устройства за наблюдение и компютри и т.н.). Би била необходима дълга и трудна обществена борба, за да възпрем дори само една от тези заплахи. Желаещите да защитят свободата са смазани от множеството нови атаки и бързината, с която се развиват, поради което стават безразлични и престават да се съпротивляват. Да се борим с всяка от заплахите поотделно би било напразно. Можем да се надяваме на успех само ако се борим с технологичната система като цяло; но това е революция, а не реформа.
131. Техниците (използваме този термин в широк смисъл, за да опишем всички, които изпълняват специализирана задача, изискваща обучение) са склонни да бъдат толкова отдадени на работата си (сурогатната им дейност), че когато възникне сблъсък между техническата им работа и свободата, те почти винаги избират техническата си работа. Това е очевидно в случая на учените, но се проявява и другаде: педагозите, хуманитарните групи, организациите за опазване на околната среда не се колебаят да използват пропаганда38 или други психологични техники, за да постигнат похвалните си цели. Когато преценят, че е полезно, предприятията и държавните агенции не се колебаят да събират сведения за хората без съображение за личното им пространство. Конституционните права на заподозрените (а често и на напълно невинните) причиняват неудобства на правоприлагащите органи, които правят всичко, което могат, за да ограничат или заобиколят тези права законно (а понякога и незаконно). Повечето от тези преподаватели, държавни служители и служители на реда вярват в свободата, неприкосновеността на личния живот и конституционните права, но щом те влязат в сблъсък с работата им обикновено решават, че работата им е по-важна.
132. Добре известно е, че хората обикновено работят по-добре и по-упорито, когато се стремят към награда, отколкото когато се опитват да избегнат наказание или отрицателен изход. Учените и другите техници са подбудени главно от наградите, които получават за работата си. Но тези, които се противопоставят на посегателствата на технологията върху свободата, работят, за да избегнат отрицателен изход — следователно са малко хората, които работят упорито по тази обезсърчителна задача. Ако някога реформаторите постигнат знаменателна победа — която сякаш изгражда солидна преграда срещу по-нататъшната ерозия [разяждане] на свободата чрез технически напредък — повечето от тях ще се се отпуснат и ще насочат вниманието си към по-приятни занимания. Но учените ще да останат заети в лабораториите си, а напредващата технология би намерила начини — въпреки всякакви прегради — да упражнява все по-голямо влияние върху хората и да ги прави все по-зависими от системата.
133. Никакви обществени споразумения, било то закони, институции, обичаи или етични кодекси, не могат да обезпечат трайна защита срещу технологията. Историята показва, че всички обществени споразумения са преходни; в крайна сметка всички се променят или провалят. Но технологичният напредък е постоянен в обстановката на дадена цивилизация. Да предположим например, че е възможно да се стигне до някакво обществено споразумение, което да предотврати генното инженерство върху хората или да предотврати прилагането му по начин, който застрашава свободата и достойнството. И все пак, технологията си остава и чака. Рано или късно общественото споразумение ще се провали. Вероятно рано, ако съдим по скоростта на промените в нашето общество. Тогава генното инженерство ще започне да посяга на свободата ни и това посегателство ще бъде необратимо (с изключение на срив на технологичната цивилизация като цяло). Всички заблуди, че ще се постигне нещо трайно чрез обществени споразумения, биват опровергани от това, което се случва в момента със законодателството в областта на околната среда. Преди няколко години изглеждаше, че съществуват надеждни правни прегради, които предотвратяват поне някои от най-лошите форми на разрушаване на околната среда. Един полъх на политическия вятър и тези прегради тръгват да рухват.
134. Поради всички гореизложени причини технологията е по-мощна обществена сила от стремежа към свобода. Но това твърдение изисква уточнение: изглежда, че през следващите няколко десетилетия индустриално-технологичната система ще бъде подложена на голям натиск поради икономически и екологични проблеми и особено поради проблеми с човешкото поведение (отчуждение, въстание, враждебност, различни социални и психологически проблеми). Надяваме се, че натискът, през които системата вероятно ще премине, ще я накара да се срине или поне ще я отслабят дотолкова, че да доведе до революция. Ако такава революция срещу системата се случи и е успешна, то в този определен момент стремежът към свобода ще е надмогнал технологията.
135. В параграф 125 използвахме аналогия със слаб съсед, който остава в нищета заради силен съсед, който отнема цялата му земя, като му налага поредица от компромиси. Но да предположим сега, че силният съсед се разболява и е извън състояние да се защитава. Слабият съсед може да принуди силния да му върне земята си или да го убие. Ако остави силния да оцелее и само го принуди да върне земята, той е глупак, защото когато силният оздравее, той отново ще вземе всичката земя за себе си. Единствената благоразумна алтернатива за по-слабия човек е да убие силния, докато има възможност. По същия начин, докато индустриалната система е болна, трябва да я унищожим. Ако направим компромис с нея и я оставим да се възстанови от болестта си, в крайна сметка тя ще унищожи цялата ни свобода.
И по-простите обществени проблеми са се оказали неразрешими
136. Ако някой все още си въобразява, че е възможно да се реформира системата по такъв начин, че свободата да се защити от технологията, нека се замисли колко тромаво — и най-вече неуспешно — обществото ни се справя с други обществени проблеми, които са много по-прости и ясни. Наред с други неща, системата не е успяла да възпре разрушаването на околната среда, политическата корупция, търговията с дрога или домашното насилие.
137. Да вземем например нашите екологични проблеми. Тук сблъсъкът на ценности е ясен: икономическа изгода сега срещу запазване на някои от природните ни ресурси за внуците ни.39 Но по този въпрос получаваме само празни приказки и замазване на очите от страна на властващите, а не ясна, последователна линия на действие и продължаваме да трупаме екологични проблеми, с които ще трябва да живеят нашите внуци. Опитите да решим екологичния проблем се състоят в борби и компромиси между различни фракции, някои от които са в подем в един момент, други — в друг. Фронтовата линия се движи с променливите течения на общественото мнение. Това не е рационален процес, нито пък такъв, който може да доведе до своевременно и успешно решение на проблема. Големите обществени проблеми, ако изобщо се „решават“, рядко (или никога) се решават чрез някакъв рационален, всеобхватен план. Те просто се решават от само себе си чрез процес, в който различни съревноваващи се групи, преследващи личните си (обикновено краткосрочни) интереси40, достигат (предимно на късмет) до някакъв относително устойчив начин на действие. Всъщност принципите, които изложихме в параграфи 100-106, поставят под съмнение това, че рационалното, дългосрочно социално планиране изобщо може да бъде успешно.
138. Така става ясно, че дори и в най-добрия случай, човечеството има много ограничена способност да решава дори относително простите обществени проблеми. Как тогава ще реши този далеч по-труден и тънък проблем — съчетаването на свободата с технологията? Технологията представя ясни материални предимства, докато свободата е абстрактна идея, която означава различни неща за различните хора и чиято загуба лесно се прикрива от пропаганда и сладки приказки.
139. Забележете и следната важна разлика: възможно е някой ден екологичните проблеми (например) да бъдат решени чрез рационален, всеобхватен план, но ако това се случи, то ще бъде само защото решаването на тези проблеми е в дългосрочния интерес на системата. Но не е от полза за системата да се запази свободата или автономията на малките групи. Напротив, в полза на системата е човешкото поведение да се постави под контрол до възможно най-голяма степен.41 По този начин, въпреки че практическите съображения в крайна сметка могат да принудят системата да възприеме рационален, предпазлив подход към проблемите на околната среда, също толкова тези съображения ще принудят системата да регулира човешкото поведение все по-строго (по-скоро с косвени средства, които ще прикрият посегателството върху свободата). Това не е само нашето мнение. Изтъкнати учени в областта на социалните науки (напр. James Q. Wilson) подчертават значението на по-ефективното „социализиране“ на хората.
Революцията е по-лесна от реформата
140. Надяваме се, че сме убедили читателя, че системата не може да бъде реформирана по начин, който да съчетае свободата с технологията. Единственият изход е да се откажем изцяло от индустриално-технологичната система. Това предполага революция, не задължително въоръжено въстание, но със сигурност радикална и фундаментална промяна в природата на обществото.
141. Хората са склонни да приемат, че тъй като с революцията идват много повече и по-големи промени, отколкото с реформата, тя е и по-трудна за осъществяване; но всъщност при определени обстоятелства революцията е много по-лесна от реформата. Причината за това е, че революционното движение може да вдъхнови съществена отдаденост, за разлика от реформаторското. Реформаторското движение просто предлага решение на определен обществен проблем. Революционното движение предлага да се решат всички проблеми с един замах и да се създаде чисто нов свят; то предлага онзи вид идеал, за който хората биха поели големи рискове и биха направили големи жертви. Поради тази причина би било много по-лесно да се срине цялата технологична система, отколкото да се поставят ефективни, трайни ограничения върху развитието или прилагането на който и да е дял на технологията, като генното инженерство например. Не са много хората, които ще се посветят с всеотдайна страст на налагането и поддържането на ограничения върху генното инженерство, но при подходящи условия голям брой хора могат да се посветят със страст на революцията срещу индустриално-технологичната система. Както отбелязахме в параграф 132, реформаторите, които се стремят да ограничат някои аспекти на технологията, ще работят с цел избягване на отрицателен резултат. Но революционерите работят, за да получат богата награда — осъществяването на революционната визия — и следователно работят по-усилено и по-настойчиво от реформаторите.
142. Реформата е винаги сдържана от страха от болезнени последици, ако промените отидат твърде далеч. Но щом революционната треска обхване едно общество, хората са готови да се подложат на безкрайни трудности в името на революцията. Това е било ясно изразено през Френската и Руската революция. Възможно е в такива случаи само малцинство от населението да е наистина отдадено на революцията, но това малцинство да е достатъчно многобройно и дейно, така че да се превърне в господстваща сила в обществото. Повече за революцията ще кажем в параграфи 180-205.
Контрол на човешкото поведение
143. От зората на цивилизацията на организираните общества е било нужно да оказват натиск върху хората — в името на социалния организъм. Видът на този натиск се различава значително от едно общество към друго. Някои видове натиск са физически (лошо хранене, прекомерен труд, замърсяване), други са психологически (шум, пренаселеност, насилствено приспособяване на човешкото поведение според изискванията на обществото). В миналото човешката природа е била приблизително постоянна или поне се е променяла само в определени граници. Вследствие на това обществата са били в състояние да оказват натиск върху хората само до определени граници. Пресече ли се границата на човешката издръжливост, нещата се объркват: въстания, престъпления, корупция, избягване на работа, депресия и други психични проблеми, повишена смъртност, намаляваща раждаемост или нещо друго — така че обществото или се разпада, или става твърде неефикасно и бива (бързо или постепенно, чрез завладяване, изтощаване или еволюция) заменено от някакъв по-ефикасен обществен строй.42
144. И така, в миналото човешката природа е поставяла определени граници пред развитието на обществата. Хората са можели да бъдат притискани само до тези граници и никога отвъд тях. Но днес това може би се променя, защото съвременната технология развива начини за модифициране на човешките същества.
145. Представете си общество, което подлага хората на условия, които ги правят крайно нещастни, а тогава им дава наркотици, за да премахне тяхното нещастие. Научна фантастика? До известна степен вече се случва в нашето общество. Добре известно е, че през последните десетилетия броят на клиничните депресии значително нараства. Вярваме, че това се дължи на нарушаването на властовия процес, както е обяснено в параграфи 59-76. Но дори и да грешим, зачестяването на депресията със сигурност е следствие от някои от условията в днешното общество. Вместо да премахне условията, които правят хората депресирани, съвременното общество им дава антидепресанти. Фактически антидепресантите са средство за модифициране на вътрешното състояние на даден човек по такъв начин, че той да понася обществени обстоятелства, които иначе би намерил за непоносими. (Да, знаем, че депресията често е с чисто генетичен произход. Тук имаме предвид случаите, в които околната среда играе преобладаваща роля).
146. Наркотиците, въздействащи върху съзнанието, са само един от методите за контрол на човешкото поведение, които съвременното общество разработва. Нека разгледаме някои от другите способи.
147. Да започнем с техниките за наблюдение. Вече се използват скрити видеокамери в повечето магазини (както и на много други места), компютрите се използват за събиране и обработване на огромни количества информация за хората. Получената по този начин информация значително повишава ефективността на физическата принуда (т.е. на правоприлагането).43 Освен това има и способи на пропагандата, чието средство са масовите медии. Разработени са ефективни техники за печелене на избори, продаване на продукти, въздействане върху общественото мнение. Развлекателната индустрия* е важно психологично устройство на системата, вероятно дори и когато излъчва изобилие от секс и насилие. Развлеченията предоставят на съвременния човек съществено средство за бягство. Докато е погълнат от телевизията, видеоклиповете и т.н., той може да забрави стреса, тревогата, разочарованието, незадоволеността. Много от първобитните хора (когато нямат работа) са напълно доволни да седят с часове и да не правят нищо, защото са в мир със себе си и със своя свят. Но повечето съвременни хора трябва да бъдат постоянно заети или забавлявани, в противен случай им става „скучно“, т.е. стават неспокойни, несигурни, раздразнителни.44
*Развлекателната индустрия [entertainment industry] обхваща музиката, театъра, киното, телевизията, хазарта, видео игрите, както и голяма част от дейността в интернет. Говорейки за „развлечения“, авторът ползва думата най-вече в този по-тесен смисъл.
148. Други техники проникват по-надълбоко от горепосочените. Образованието вече не е просто да пошляпваш детето по дупето, когато не си знае уроците, и да го потупваш по рамото, когато ги знае. Превръща се в научна техника за контролиране на развитието на детето. Образователните центрове „Сѝлван“, например, досега имат огромен успех в опитите си да подбуждат децата да учат, а психологичните техники се използват с известен успех и в много обикновени училища. Техниките за „възпитание“, които се преподават на родителите, имат за цел да накарат децата да приемат основните ценности на системата и да се държат по начин, който системата желае. Програмите за „психично здраве“, техниките за „интервенция“, психотерапията и т.н. уж са предназначени да бъдат в полза на хората, но на практика обикновено служат като средства за склоняване на хората да мислят и да действат така, както системата изисква. (Тук няма никакво противоречие; човек, чиито нагласи или поведение го вкарват в сблъсък със системата, се изправя срещу сила, която е твърде могъща, за да може той да я победи или да избегне, поради което вероятно ще страда от стрес, разочарование, поражение. Пътят му ще бъде много по-лесен, ако мисли и действа така, както изисква системата. В този смисъл системата действа в полза на човека, когато му промива мозъка, за да се ѝ подчини). Тормозът над деца (в неговите противни и очевидни форми) не се одобрява в повечето, ако не и във всички култури. Измъчването на дете по незначителна (или никаква) причина е нещо, което отвращава почти всички. Но много психолози имат много по-общо понятие за тормоз. Дали пошляпването, когато се ползва като част от разумна и честна система за дисциплина, е форма на тормоз? Въпросът в крайна сметка ще бъде решен от това дали пошляпването води до поведение, което кара човека да се впише добре в съществуващата система на обществото. На практика думата „тормоз“ обикновено се тълкува като включваща всеки способ за възпитание на деца, който води до поведение, неудобно за системата. По този начин, извън превенцията на очевидната, безсмислена жестокост, програмите за предотвратяване на „тормоза над децата” са насочени към контрол на човешкото поведение в полза на системата.
149. Навярно научните изследвания ще продължат да усъвършенстват психологичните техники за контрол на човешкото поведение. Но смятаме, че е малко вероятно психологичните техники (сами по себе си) да са достатъчни за приспособяването на човешките същества към онзи вид общество, което технологиите създават. Вероятно ще трябва да се използват биологични способи. Вече споменахме употребата на наркотици във връзка с това. Неврологията може да предостави други възможности за модифициране на човешкото съзнание. Генетичното инженерство на човешки същества вече започва да се прилага под формата на „генна терапия”. По всяка вероятност подобни способи рано или късно ще се ползват за модифициране на аспектите на тялото, които влияят на умствената дейност.
150. Както споменахме в параграф 134, изглежда, че индустриалното общество навлиза в период на силно напрежение, благодарение отчасти на проблемите на човешкото поведение и отчасти на икономическите и екологичните проблеми. А значителна част от тези проблеми са следствия от поведението на човешките същества. Отчуждение, ниско самочувствие, депресия, враждебност, смут; деца, които не искат да учат, младежки банди, употреба на незаконни наркотици, изнасилвания, тормоз над деца, други престъпления, небезопасен секс, ранна бременност, нарастване на населението, политическа корупция, междурасова омраза, етническо съревнование, ожесточени идеологически конфликти (например „за̀ избора” срещу „за̀ живота”*), политически екстремизъм, тероризъм, саботажи, антиправителствени групировки, групи на омразата. Всички те застрашават самото оцеляване на системата. Затова системата ще бъде принудена да използва всички практически средства за управляване на човешкото поведение.
*„За̀ избора” [pro-choice] са хората, които са за достъпа към аборт, а „за̀ живота” [pro-life] — хората против него.
151. Общественото смущение, което наблюдаваме днес, определено не е случайност. То може да бъде следствие единствено на жизнените условия, които системата налага на хората. (Показахме, че най-важното от тези условия е нарушаването на властовия процес.) Ако системата успее да наложи нужния контрол върху човешкото поведение, за да осигури собственото си оцеляване, това ще бележи повратна точка в човешката история. Докато преди границите на човешката издръжливост са налагали ограничения върху развитието на обществата (както обяснихме в параграфи 143, 144), индустриално-технологичното общество ще може да прекоси тези граници като модифицира хората — било то с психологични способи, било то с биологични способи, или и с двете. В бъдещето няма обществените системи да се приспособяват към нуждите на човешките същества. Вместо това хората ще бъдат приспособени към нуждите на системата.45
152. В общи линии, технологичният контрол върху човешкото поведение вероятно няма да бъде въведен с тоталитарни намерения или изобщо с някакво съзнателно желание за ограничаване на човешката свобода.46 Всяка нова стъпка в утвърждаването на контрола върху човешкия ум ще бъде приета като разумен отговор на проблем, пред който е изправено обществото, като например лекуването на алкохолизма, намаляването на престъпността или насърчаването на младите хора да изучават наука и инженерство. В много случаи това ще бъде оправдано от хуманитарна гледна точка. Например когато психиатърът предпише антидепресант на пациент с депресия, той очевидно му прави услуга. Би било безчовечно да откажеш лекарство на човек, който се нуждае от него. Когато родителите пращат децата си в образователните центрове „Силван“, за да ги зарибят по ученето, те го правят от загриженост за благополучието на децата си. Възможно е някои от тези родители да искат да не трябваше специализирано обучение за намирането на работа — и да не трябваше да се промие мозъка на детето им, така че то да се превърне в зубър на тема компютри. Но какво могат да сторят? Не могат да променят обществото, а детето им може да се окаже без работа, ако не притежава определени умения. Затова го пращат в „Силван“.
153. И така контролът върху човешкото поведение ще бъде въведен не чрез обмислено решение на властите, а чрез процес на еволюция на обществото (бърза еволюция, обаче). Ще бъде невъзможно да се противопоставим на този процес, тъй като всяка стъпка напред сама по себе си ще изглежда полезна — или поне злото, свързано с нея, ще изглежда по-малко от това, което би следвало ако не я направим. (Вж. параграф 127.) Пропагандата например се използва за множество добри цели, като осъждането на тормоза над деца или на междурасовата омраза.47 Половото образование очевидно е полезно, но следствието му (доколкото то е успешно) е това, че изграждането на сексуалните нагласи бива отнето от семейството и предадено в ръцете на държавата, представена от образователната система.
154. Да речем, че открият биологичен признак, който увеличава вероятността дадено дете да израсне като престъпник, и да предположим, че някакъв вид генна терапия може да премахне този признак.48 Разбира се, повечето родители, чиито деца притежават този признак, ще ги подложат на терапията. Би било безчовечно да се постъпи другояче, тъй като детето вероятно ще води нещастен живот, ако израсне като престъпник. Но много (или повечето) първобитни общества имат ниска престъпност в сравнение с нашето общество, въпреки че не разполагат нито с високотехнологични способи за възпитаване на децата, нито с жестоки системи за наказание. Тъй като няма причина да предполагаме, че съвременните хора имат повече вродени хищнически наклонности, отколкото първобитните, високата престъпност в нашето общество трябва да се дължи на натиска, който съвременните условия оказват върху хората — към който мнозина не могат или не искат да се приспособят. И така лечението, предназначено да премахне потенциалните престъпни наклонности, е поне отчасти начин на преработване на хората, така че да отговарят на изискванията на системата.
155. Нашето общество е склонно да смята за „болест“ всеки начин на мислене или поведение, който е неудобен за системата, и това е приемливо, защото ако даден човек не се вписва в системата, това му причинява болка, както и проблеми за системата. Така манипулирането на индивида с цел приспособяването му към системата се смята за „лечение“ на „болестта“ и следователно за добро.
156. В параграф 127 посочихме, че ако употребата на нова технология първоначално е незадължителна [опционална], то не е сигурно че ще остане незадължителна, защото новата технология има склонност да променя обществото по такъв начин, че става трудно (или невъзможно) човек да съществува без да ползва тази технология. Това се отнася и за технологията на човешкото поведение. В свят, в който повечето деца са подложени на програма, която да ги зариби по ученето, родителят ще бъде почти принуден да подложи детето си на такава програма. В противен случай то ще порасне (относително казано) като невежа и следователно неработоспособен. Или да речем, че открият биологично лечение, което без никакви нежелани странични ефекти намаля значително психологическия стрес, от който страдат толкова много хора в нашето общество. Ако голям брой хора изберат да се подложат на лечението, тогава общото равнище на стрес в обществото ще се понижи — така че ще стане възможно системата да прилага повече натиск, предизвикващ стрес. Това ще накара още повече хора да се подложат на лечението; и така нататък, докато натискът не стане толкова тежък, че малко хора ще могат да оцелеят без лечението. Всъщност нещо подобно сякаш вече се е случило с едно от най-важните психологични устройства на нашето общество, което позволява на хората да понижат стреса (или поне временно да избягат от него) — именно масовите развлечения (вж. параграф 147). Употребата на масовите развлечения от наша страна е „по избор“: няма закон, който да ни задължава да гледаме телевизия, да слушаме радио, да четем списания. Въпреки това, масовите развлечения са средство за бягство и понижаване на стреса, от което (повечето) сме станали зависими. Всички се оплакват от долнопробността на телевизията, но почти всички я гледат. Малцина се отърваха от навика да гледат телевизия, но само рядка птица би могла се справи днес без да използва каквото и да е масово развлечение. (И все пак доскоро повечето хора са се справяли само с развлеченията, които всяка местна общност си е създавала.) Без развлекателната индустрия системата вероятно нямаше да може да си позволи да прилага толкова натиск върху нас, колкото прилага сега.
157. Ако приемем, че индустриалното общество оцелее, в крайна сметка технологията вероятно ще придобие приблизително пълен контрол върху човешкото поведение. Установено е без никакво съмнение, че мисълта и поведението на хората имат (до голяма степен) биологична основа. Изследователи вече са доказали чрез експерименти, че чувствата като глад, удоволствие, гняв и страх могат да се включват и изключват чрез електрическо стимулиране на съответните части на мозъка. Спомените могат да бъдат унищожени чрез увреждане на части от мозъка или разкрити чрез електрическа стимулация. С помощта на наркотици могат да се причиняват халюцинации или да се промѐнят настроения. Може би има нематериална човешка душа, а може би не — но ако съществува, тя очевидно е по-слаба от биологичните механизми на човешкото поведение. Защото ако не беше така, изследователите не биха могли толкова лесно да манипулират чувствата и поведенията на хората с помощта на наркотици и електрически ток.
158. Навярно би било непрактично да се поставят електроди в главите на всички, за да може властите да ги контролират. Но фактът, че човешките мисли и чувства са толкова уязвими към биологична намеса, показва, че задачата за контрола върху човешкото поведение е предимно техническа задача; задача за невроните, хормоните и сложните молекули; вид задача, която науката може да реши. Имайки предвид изключителните постижения на обществото ни в решаването на технически задачи, твърде вероятно е да има голям напредък в контрола върху човешкото поведение.
159. Дали обществената съпротива ще предотврати въвеждането на технологичен контрол върху човешкото поведение? Със сигурност, ако целият контрол се въведе наведнъж. Но тъй като технологичният контрол ще бъде въведен чрез дълга поредица от малки стъпки, няма да има рационална и ефективна обществена съпротива. (Вж. параграфи 127, 132, 153.)
160. За тези, които смятат, че всичко това звучи като научна фантастика, посочваме, че вчерашната научна фантастика е днешната действителност. Индустриалната революция коренно променя околната среда и начина на живот на човека — и може само да се очаква, че с все по-обширното прилагане на технологиите върху човешкото тяло и ум, самият човек ще бъде променен също толкова коренно, колкото и околната му среда и начинът му на живот.
Човешкият род на кръстопът
161. Но тук вече избързахме с историята. Едно е в лаборатория да се разработват поредица от психологични или биологични техники за манипулиране на човешкото поведение, съвсем друго е тези техники да се въведат в работещ обществен строй; втората задача е по-трудната. Например, въпреки че техниките на педагогическата психология несъмнено работят доста добре в „лабораторните училища“, където са разработени, не винаги е лесно да се приложат успешно в цялата ни образователна система. Всички знаем как изглеждат много от училищата ни. Учителите са твърде заети да отнемат ножове и пистолети от децата — няма време да прилагат най-новите техники, чрез които да ги превърнат в зубъри на тема компютри. Така, въпреки всички технически постижения, свързани с човешкото поведение, системата досега не е постигнала впечатляващ успех в контрола над човешките същества. Хората, чието поведение е сравнително добре контролирано от системата, са от така наречения „буржоазен“ вид. Но расте броят на хората, които по един или друг начин се опълчват срещу системата: живеещи на социални помощи, гангстери, сектанти, сатанисти, нацисти, радикални природозащитници, опълченци и т.н.
162. Сега системата води отчаяна борба с проблемите, които застрашават нейното оцеляване, най-важните от които са проблемите с човешкото поведение. Ако системата успее да придобие нужния контрол върху човешкото поведение достатъчно бързо, тя вероятно ще оцелее. В противен случай ще се срине. Смятаме, че въпросът най-вероятно ще бъде решен в рамките на следващите няколко десетилетия, да речем от 40 до 100 години.
163. Да речем, че системата ще преживее кризата през следващите няколко десетилетия. Дотогава тя ще e решила (или поне овладяла) основните проблеми пред себе си, и по-точно проблема за „социализирането“ на хората; т.е. как системата да направи хората достатъчно покорни, така че поведението им да престане да я застрашава. След това постижение, изглежда, че няма да има никакви по-нататъшни пречки пред развитието на технологията: тя навярно ще стигне до логичното си заключение — пълен контрол над всичко на Земята, включително и над хората и всички други важни същества. Системата може да се превърне в единна, цялостна организация или да бъде по-скоро разпокъсана: да се състои от редица организации, съществуващи в отношения, включващи елементи както на сътрудничеството [кооперацията], така и на съревнованието [конкуренцията]; точно както днес правителството, предприятията и другите големи организации хем сътрудничат, хем съперничат помежду си. Човешката свобода до голяма степен вече ще е изчезнала, тъй като индивидите и малките общности ще бъдат безсилни лице в лице с големи организации, въоръжени със свръхтехнологии и арсенал от усъвършенствани психологични и биологични средства за манипулиране на хората — наред с това и средства за наблюдение и физическа принуда. Само малък брой хора ще имат някаква действителна власт — а дори и те вероятно ще имат много ограничена свобода, защото и тяхното поведение ще бъде регулирано; точно както днешните политици и ръководители на предприятия могат да запазят властта си само докато поведението им е в определени (доста тесни) граници.
164. Не си въобразявайте, че системата ще престане да разработва по-нататъшни техники за контрол над хората и природата, след като кризата през следващите няколко десетилетия приключи и засилването на контрола вече не е необходимо за оцеляването на системата. Напротив: след като отминат трудните времена, системата ще увеличи контрола си над хората и природата по-бързо, защото вече няма да бъде възпрепятствана от трудности като тези, които претърпява в момента. Оцеляването не е основната подбуда за разширяване на контрола. Както обяснихме в параграфи 87-90, техниците и учените вършат работата си до голяма степен като сурогатна дейност; т.е. задоволяват нуждата си от власт чрез решаването на технически проблеми. Те ще продължат да правят това с нестихващо въодушевление, а сред най-увлекателните и предизвикателни проблеми ще бъдат тези за разбирането на човешкото тяло и ум и за намесата в тяхното развитие. За „доброто на човечеството“, разбира се.
165. Да речем от друга страна, че напрежението през следващите десетилетия се окаже твърде много за системата. Ако системата се срине, може да настъпи период на безредие, „смутно време“ подобно на онези в летописите на безброй различни епохи от миналото. Невъзможно е да се предвиди какво ще се получи от такова смутно време, но във всеки случай човечеството ще получи втори шанс. Най-голямата опасност е, че индустриалното общество може да започне да се възстановява още през първите няколко години след срива. Със сигурност ще има много хора (особено сред жадните за власт), които ще изгарят от желание да върнат заводите в действие.
166. Следователно пред онези, които ненавиждат гнета, до който индустриалната система снижава човечеството, стоят две задачи. Първо, трябва да работим за повишаване на общественото напрежение в системата, така че да увеличим вероятността тя да се срине — или да остлабне толкова, че да стане възможна революция срещу нея. Второ, необходимо е да се разработи и разпространи идеология, противопоставена на технологията и индустриалната система. Такава идеология може да се превърне в основа за революцията срещу индустриалното общество, ако и когато системата е достатъчно изтощена. И с помощ на тази идеология ще се подсигури, че ако и когато индустриалното общество се срине, неговите останки ще бъдат безвъзвратно строшени, така че системата да не може да се възстанови. Заводите трябва да бъдат разрушени, техническите книги — изгорени и т.н.
Човешкото страдание
167. Индустриалната система няма да се срине само вследствие на революционна дейност. Тя няма да е уязвима от революционно нападение, освен ако собствените ѝ вътрешни проблеми с развитието не я поставят в много сериозно затруднение. Така че ако системата се срине, това ще стане или спонтанно, или чрез процес, който отчасти е спонтанен, но е и подпомогнат от революционерите. Ако сривът е спонтанен, ще загинат много хора, тъй като населението на света така се е разраснало, че вече дори не може да се изхранва без съвременна технология. Дори и сривът да е толкова постепенен, че намаляването на населението да може да стане по-скоро чрез понижаване на раждаемостта, отколкото чрез повишаване на смъртността,49 процесът на деиндустриализация вероятно ще бъде много безразборен и болезнен. Лековерно е да се мисли, че е вероятно технологията да бъде постепенно премахната по гладко управляван, подреден начин, особено защото технофилите ще се борят упорито на всяка крачка. Тогава жестоко ли е да се работи с цел разрушаване на системата? Може би да, но може би не. Първо, революционерите няма да могат да разрушат системата, освен ако тя вече не е в толкова тежко състояние, че да има голяма вероятност да се разруши от само себе си; а колкото повече се разраства системата, толкова по-бедствени ще бъдат последиците от нейния срив. Така може да се окаже, че революционерите, ускорявайки настъпването на срива, ще намалят обхвата на катастрофата.
168. Второ, трябва да си направим равносметка: борба и смърт или робство и позор. За мнозина от нас, свободата и достойнството са по-важни от дългия живот или от избягването на телесната болка. Освен това всички умираме рано или късно: може би е по-добре да умреш в борба за оцеляване или за някакво дело, отколкото да водиш дълъг, но пуст и безсмислен живот.
169. Трето, далеч не е сигурно, че оцеляването на системата ще доведе до по-малко страдание, отколкото нейния срив. Системата вече е причинила (и продължава да причинява) огромни страдания по целия свят. Древните култури, които в продължение на стотици години са осигурявали на хората задоволителни взаимоотношения помежду им и с природата, са били разбити от до̀сега с индустриалното общество. Последствието е поредица от икономически, природни, обществени и психични проблеми. Една от последиците от намесата на индустриалното общество е, че в голяма част от света, обичайните регулатори на населението са излезли извън равновесие. Оттук и демографският взрив и всичко покрай него. Редом с това е и психическото страдание, което е широко разпространено в уж щастливите западни страни (вж. параграфи 44 и 45). Никой не знае какво ще се случи вследствие на изтъняването на озоновия слой, парниковия ефект и други екологични проблеми, които все още не могат да се предвидят. И както показва разпространението на ядрените оръжия, новите технологии не могат да бъдат държани далеч от ръцете на диктаторите и безотговорните държави от Третия свят. Представяте ли си какво биха сторили Ирак* или Северна Корея с генното инженерство?
*ИОИНБ е писана през 1995, когато в Ирак е било властвал Саддам Хюсеин. След нахлуването на САЩ в страната през 2003 е свален от власт. Макар и идеологически коренно различен, може да се каже, че режимът на Иран [към 2025] представлява съвременно съответствие на тогавашния Ирак.
170. „О!“ — казват технофилите — „Науката ще реши всичко това! Ще надделеем над глада, ще сложим край на психическото страдание, ще направим всички здрави и щастливи!“ Да бе, да. Това са го казвали и преди 200 години. Индустриалната революция е щяла да сложи край на бедността, щяла да направи всички щастливи и т.н. Действителният резултат е съвсем различен. Технофилите са безнадеждно лековерни (или се самозалъгват) в разбирането си за обществените проблеми. Те не осъзнават (или предпочитат да пренебрегват) факта, че когато в едно общество се въведат големи промени, дори привидно полезни, те водят до дълга поредица от други промени, повечето от които е невъзможно да бъдат предвидени (параграф 103). Резултатът е смущение на обществото. Така че е много вероятно в опитите си да сложат край на бедността и болестите и да създадат послушни, щастливи хора и т.н., технофилите да създадат обществени системи, които са ужасно проблемни, дори още повече от сегашната. Например учените се хвалят, че ще сложат край на глада, като създадат нова, генно модифицирана реколта. Но това ще позволи на човешкото население да продължи да се разширява до безкрай, а е добре известно, че пренаселеността води до увеличаване на стреса и агресията. Това е само един пример за предвидимите проблеми, които ще възникнат. Подчертаваме, че както показва миналият опит, техническият напредък ще доведе до други нови проблеми, които не могат да бъдат предвидени (параграф 103). Всъщност още от индустриалната революция насам технологията създава нови проблеми за обществото много по-бързо, отколкото решава старите. Така че на технофилите ще е нужен дълъг и труден период на проба и грешка, за да отстранят несъвършенствата на своя „Прекрасен нов свят*“ (ако изобщо успеят). Междувременно ще има големи страдания. Така изобщо не е ясно дали оцеляването на индустриалното общество би довело до по-малко страдание, отколкото сривът на това общество. Технологията е вкарала човечеството в положение, от което няма лесно измъкване.
*„Прекрасният нов свят“ [Brave New World] е антиутопичен роман на О̀лдъс Хъ̀ксли, вдъхновил „1984“ на Джордж О̀рўел..
Бъдещето50
171. Но сега нека речем, че индустриалното общество наистина ще оцелее през следващите няколко десетилетия, и че несъвършенствата в крайна сметка ще бъдат отстранени от системата, така че да върви гладко. Каква ще бъде тази система? Ще разгледаме няколко възможности.
172. Първо, да речем, че компютърните специалисти успеят да разработят интелигентни машини, които могат да вършат всичко по-добре от човешките същества. В този случай вероятно всяка работа ще се извършва от огромни, високоорганизирани системи от машини и човешкият труд ще бъде ненужен. Тук има две възможности. Или машините ще могат да вземат всички решения без човешки надзор, или човешкият контрол над машините ще се запази.
173. Ако на машините се позволи сами да вземат всичките си решения, не можем да правим никакви предположения за последствията, защото е невъзможно да предскажем поведението на такива машини. Посочваме само, че съдбата на човечеството ще бъде в ръцете на машините. Може да се каже, че човечеството никога не би било толкова глупаво, че да предаде всичката си власт на машините. Но ние не предлагаме, че човечеството ще предаде властта си доброволно, нито че машините ще я изземат умишлено. По-скоро казваме, че човечеството може лесно да изпадне в такава зависимост от машините, че на практика да няма друг избор, освен да приеме всички решения на машините. Тъй като обществото и проблемите, пред които то е изправено, стават все по-сложни, а машините — все по-интелигентни, хората ще позволяват на машините да вземат все повече решения вместо тях просто защото решенията на машините ще дават по-добри резултати от тези на човека. В крайна сметка може да се стигне до етап, в който решенията, необходими за поддържане на системата, ще бъдат толкова сложни, че хората няма да могат да ги вземат по интелигентен начин. На този етап на практика ще управляват машините. Хората няма да могат просто да изключат машините, защото ще бъдат толкова зависими от тях, че изключването им ще е равностойно на самоубийство.
174. От друга страна е възможно човешкият контрол над машините да остане. В такъв случай обикновеният човек може да има контрол над някои собствени машини, като например колата си или компютъра си, но контролът над големите системи от машини ще бъде в ръцете на малоброен елит — точно както е днес, но с две разлики. Благодарение на усъвършенстваните техники елитът ще има повече контрол над мнозинството; и тъй като човешкият труд вече ще е ненужен, мнозинството ще бъде излишно, безполезно бреме за системата. Ако елитът е безмилостен, може просто да решат да изтребят мнозинството. Ако са човечни, може чрез пропаганда или други психологични/биологични техники да намалят раждаемостта, докато мнозинството не изчезне, оставяйки света на елита. Или, ако висшата класа се състои от добросърдечни либерали, може да решат да играят ролята на добри пастири за останалата част от човечество. Ще се погрижат физическите нужди на всички да бъдат задоволени, децата да бъдат отглеждани при психологически хигиенични условия, всеки да има здравословно хоби, което да го държи зает — а всеки, който занедоволства, да се подложи на „лечение“, за да бъде излекуван от този „проблем“. Разбира се, животът ще бъде толкова безсмислен, че ще трябва хората да бъдат биологично или психологично модифицирани, за да се премахне потребността им от властовия процес — или да ги накарат да „сублимират“* стремежа си към власт в някакво безвредно хоби. Тези изкуствено създадени човешки същества може и да са щастливи в такова общество, но със сигурност няма да са свободни. Те ще са принизени до състоянието на домашни животни.
*По теорията на Зѝгмунд Фройд сублимацията е процес на насочване на либидото [според Фройд — отражение на стремежа за власт] към „полезни за обществото“ дейности и цели.
175. Но нека сега допуснем, че компютърните специалисти не успеят да разработят изкуствен интелект и човешкият труд остава необходим. Дори и тогава, машините ще се грижат за все повече и повече прости задачи, поради което ще има все по-голям излишък на работници с по-ниски способности. (Виждаме, че това вече се случва. Има много хора, за които е трудно или невъзможно да си намерят работа, тъй като по умствени или психични причини не могат да придобият необходимото обучение, за да бъдат полезни в съществуващата система.) Работещите ще бъдат подложени на все по-големи изисквания: ще се нуждаят от все повече и повече обучение, от все повече и повече умение и ще трябва да бъдат все по-надеждни, подчинени и покорни, защото все повече ще приличат на клетки в грамаден организъм. Задачите им ще бъдат все по-специализирани, така че работата им в известен смисъл ще бъде откъсната от истинския свят, тъй като ще бъде съсредоточена върху един малък дял от действителността. Системата ще трябва да използва всички възможни средства, независимо дали психологични или биологични, за да моделира хората така, че да бъдат покорни, да притежават нужните за системата умения и да „сублимират“ стремежа си към власт в някаква специализирана задача. Но твърдението, че хората в такова общество ще трябва да бъдат покорни, може би изисква уточнение. Обществото може да сметне съревнованието за полезно, при условие има начини това съревнование да бъде насочено към цели, които обслужват нуждите на системата. Можем да си представим бъдещо общество, в което има безкрайно съревнование за позиции с власт и слава. Но само много малко хора някога ще стигнат до върха, където е единствената истинска власт (вж. края на параграф 163). Крайно отблъскващо е обществото, в което човек може да задоволи нуждата си от власт само като избутва от пътя си безброй други хора, лишавайки ги от собствената им възможност за власт.
176. Възможно е да си представим сценарии, които включват черти на повече от една от възможностите, които току-що обсъдихме. Например може да се окаже, че машините ще поемат по-голямата част от работата, която е от истинско, практическо значение, но хората ще останат заети с относително маловажна работа. Предполага се например, че огромно развитие в областта на услугите би могло да осигури работа за хората. По този начин хората ще прекарват времето си в лъскане на обувки, возене с таксита, изработване на изделия един за друг, обслужване на маси и т.н. За нас това е напълно отвратителна съдба за човечеството и се съмняваме, че много хора биха намерили пълноценен живот в подобна безсмислена работа. Те биха прибегнали към други, по-опасни отдушници (наркотици, престъпления, „секти“, групи на омразата), освен ако не са биологично или психологично модифицирани, за да се приспособят към този начин на живот.
177. Естествено, горепосочените сценарии не изчерпват всички възможности. Те само посочват изходите, които ни се струват най-вероятни. Но не можем да си представим никакви вероятни сценарии, които да са по-приемливи от тези, които току-що описахме. Най-вероятното е, че ако индустриално-технологичната система оцелее през следващите 40 до 100 години, вече ще е придобила определени общи характеристики: хората (поне тези от „буржоазния“ вид, които са приобщени в системата и я управляват, следователно притежавайки всичката власт) ще бъдат по-зависими от големите организации от всякога; те ще бъдат по-социализирани от всякога и физическите и умствените им качества в значителна степен (може би в много голяма степен) ще бъдат изкуствено произведени, вместо да бъдат плод на случайността (или на Божията воля, или на каквото и да било друго); и каквото и да е останало от дивата природа ще бъде сведено до остатъци, запазени за научни изследвания под надзора и управлението на учени (следователно вече няма да бъде истинска дива природа). В дългосрочен план (да речем, след няколко века) вероятно нито човечеството, нито другите важни същества ще съществуват такива, каквито ги познаваме днес, тъй като веднъж започнеш ли да модифицираш организми чрез генно инженерство, няма причина да спираш в определен момент, така че модификациите вероятно ще продължат, докато човекът и другите организми не бъдат напълно преобразувани.
178. Във всеки случай, сигурно е, че технологията създава за човешките същества нова физическа и обществена среда, която е коренно различна от разнообразието от среди, към които естественият подбор е приспособил човечеството. Ако човекът не бъде приспособен към тази нова среда чрез изкуствено преработване, то той ще бъде приспособен към нея чрез дълъг и мъчителен процес на естествен подбор. Първият вариант е много по-вероятен от втория.
179. По-добре би било да изхвърлим цялата скапана система и да приемем последствията.
Стратегия
180. Технофилите повеждат всички ни на крайно безразсъдно пътешествие в неизвестното. Много хора разбират нещо от това, което технологичният прогрес прави с нас, но въпреки това остават бездейни, защото смятат, че е неизбежен. Но ние (FC) не мислим, че е неизбежен. Вярваме, че той може да бъде спрян, и тук ще дадем някои насоки за това как да се спре.
181. Както посочихме в параграф 166, двете основни задачи засега са да се създаде обществен натиск и нестабилност в индустриалното общество и да се развие и разпространи идеология, противопоставена на технологията и индустриалната система. Когато системата стане достатъчно напрегната и нестабилна, може да се осъществи революция срещу технологията. Моделът ще бъде подобен на този на Френската и Руската (Октомврийската) революция. Френското и руското общество са показвали влошаващи се признаци на стрес и слабост в продължение на няколко десетилетия преди революциите. Междувременно са се развивали идеологии, предлагащи нов мироглед, който е бил доста различен от стария. В случая на Русия, революционерите са работели активно, за да подкопаят стария ред. След това, когато старата система е била подложена на достатъчно допълнителен стрес (във Франция — от финансова криза, в Русия — от военно поражение), тя е била пометена от революция. Това, което предлагаме, е нещо подобно.
182. Може да се възрази, че Френската и Руската революция са били неуспешни. Но повечето революции имат две цели. Първата е да се разруши стария обществен строй, втората — да се създаде новия строй, предвиден от революционерите. Френските и руските революционери не са успели (за щастие!) да създадат новото общество, за което са си мечтали, но успяха да унищожат старото. Ние не се самозалъгваме за създаването на нов идеален обществен строй. Единствената ни цел е да унищожим съществуващия обществен строй.
183. Но една идеология, за да може да намери въодушевена подкрепа, трябва да има както положителен, така и отрицателен идеал; тя трябва да е както за нещо, така и против нещо. Положителният идеал, който предлагаме, е Природата. По-точно, дивата природа: онези части от Земята и нейните живи същества, които са независими от човешкото управление и свободни от човешката намеса и контрол. И към дивата природа включваме и човешката природа, като под това разбираме онези части от човешкия индивид, които не подлежат на регулиране от страна на организираното общество, а са плод на случайността, свободната воля или Бог (в зависимост от религиозните или философските ви възгледи).
184. Природата представлява отличен контраидеал на технологията поради няколко причини. Природата (това, което е извън властта на системата) е обратното на технологията (която се стреми да разширява властта на системата до безкрай). Повечето хора са съгласни, че природата е красива; със сигурност тя има изключителна общонародна привлекателност. Радикалните природозащитници вече поддържат идеология, която възхвалява природата и се противопоставя на технологията.51 Не е необходимо в името на природата да се създава някаква химерична* утопия или някакъв нов обществен строй. Природата се грижи сама за себе си: тя е спонтанно творение, което е съществувало много преди появата на човешкото общество; в продължение на безброй векове много различни видове човешки общества са съжителствали с природата, без да ѝ нанасят прекомерни щети. Чак с индустриалната революция въздействието на човешкото общество върху природата е станало наистина опустошително. За да се облекчи натискът върху природата, не е необходимо да се създава специален обществен строй, а само да се премахне индустриалното общество. Разбира се, това няма да реши всички проблеми. Индустриалното общество вече е нанесло огромни щети на природата и ще е необходимо много дълго време, за да зараснат раните. Освен това дори прединдустриалните общества могат да нанесат значителни щети на природата. Но все пак, ако се отървем от индустриалното общество, ще постигнем много. Това ще облекчи много от натиска върху природата, така че раните ще започнат да зарастват. Ще премахне способността на организираното общество да продължава да увеличава контрола си върху природата (включително и човешката природа). Какъвто и вид общество да съществува след края на индустриалната система, сигурно е, че повечето хора ще живеят близо до природата, защото без съвременна технология няма друг начин, по който да живеят хората. За да се изхранват, ще трябва да бъдат селяни или скотовъдци, или рибари, или ловци и т.н. И, общо взето, местната автономия би трябвало да се увеличи, защото липсата на съвременни технологии и бързи комуникации ще ограничи възможностите на правителствата или други големи организации да контролират местните общности.
*химера [древногр. χίμαιρα] — същество от гръцката митология с главата на лъв, тялото на коза и опашката на змей. В преносен смисъл химерата е нарицателно за непостижима мечта, блян, измислица.
185. Що се отнася до отрицателните последици от премахването на индустриалното общество — не можеш и агнето да е цяло, и вълкът да е сит. За да спечелиш едно, трябва да пожертваш друго.
186. Повечето хора мразят психологическите конфликти. Затова избягват сериозната мисъл по трудните обществени въпроси и обичат тези въпроси да им се представят просто, черно-бяло: това е напълно добро, а онова е напълно лошо. Затова революционната идеология трябва да се развива на две равнища.52
187. На по-изтънченото равнище, идеологията трябва да се обърне към хората, които са интелигентни, мислещи и рационални. Целта ще бъде да се създаде ядро от хора, които се противопоставят на индустриалната система и то с рационална, обмислена основа, с пълно съзнаване на свързаните с нея проблеми и неясноти, както и на цената, която трябва да се плати, за да се отървем от системата. Особено важно е да се привлекат хора от този вид, тъй като те са способни хора и ще бъдат полезни в оказването на влияние върху другите. Към тези хора трябва да се подхожда възможно най-рационално. Фактите трябва да не се изопачават никога и несдържаният език трябва да се избягва. Това не означава, че не може да се отправя призив към чувствата, но трябва да се внимава да не се изопачава истината или да се прави нещо друго, което би разрушило интелектуалната почтеност на идеологията.
188. На второ равнище, идеологията трябва да се разпространява в опростена форма, която ще покаже на немислещото мнозинство конфликта технология срещу природа по недвусмислен начин. Но дори и на това второ ниво идеологията не бива да се изразява с език, който е толкова евтин, несдържан или нерационален, че да отблъсква мислещите и разумните хора. Евтината, несдържана пропаганда понякога жъне впечатляващи краткосрочни успехи, но в дългосрочен план ще бъде по-изгодно да се запази верността на малък брой интелигентни, отдадени хора, отколкото да се разпалват страстите на една немислеща, непостоянна тълпа, която ще промени отношението си веднага щом някой се появи с по-добри пропагандни трикове. Въпреки това подстрекателската (агитираща) пропаганда може да се окаже необходима, когато системата се приближава към точката на разпад и се води последна борба между съперничещи идеологии, за да се определи коя ще господства, когато старият мироглед залезе.
189. Преди тази заключителна борба революционерите не бива да очакват, че мнозинството от хората ще бъде на тяхна страна. Историята се решава от активното, решително малцинство, а не от мнозинството, което рядко има ясна и цялостна представа за това, което всъщност иска. Докато дойде времето за последен тласък към революция,53 задачата на революционерите ще бъде не толкова да спечелят повърхностната подкрепа на мнозинството, колкото да изградят малко ядро от дълбоко отдадени хора. Що се отнася до мнозинството, ще бъде достатъчно да го осведомим за съществуването на новата идеология и да му напомняме често за нея; въпреки че разбира се, ще бъде желателно да получим подкрепата на мнозинството дотолкова, доколкото това може да стане, без да отслаби ядрото от сериозно отдадени хора.
190. Всеки вид обществен конфликт подпомага разклащането на системата, но трябва да се внимава какви конфликти се насърчават. Фронтовата линия трябва да бъде прокарана между народа и властимащия елит на индустриалното общество (политиците, учените, едрите предприемачи, държавните служители и т.н.). Тя не бива да се прокарва между революционерите и народа. Би било лоша стратегия например, ако революционерите укоряват американците за потребителските им навици. Вместо това обикновеният американец трябва да се изобрази като жертва на рекламната индустрия, която го е измамила да купи много боклуци, които не са му нужни — и които са много слабо обезщетение за загубената му свобода. И двата подхода съответстват на фактите. Въпрос е само на нагласа: дали укорявате рекламната индустрия затова, че манипулира обществото — или укорявате обществото, че се е оставило да бъде манипулирано. Въпрос на стратегия е, че като цяло човек трябва да избягва да укорява обществото.
191. Трябва човек да се замисли, преди да насърчава какъвто и да е друг обществен конфликт освен този между властимащия елит (който си служи с технологията), и широката общественост (над която технологията упражнява своята власт). Първо, другите конфликти често отвличат внимание от важните конфликти (между властващия елит и обикновените хора — или пък между технологията и природата). Второ, другите конфликти всъщност може да насърчават технологизацията, защото всяка страна в такъв конфликт иска да използва мощта на технологията, за да получи предимства пред своя противник. Това се вижда ясно в съперничествата между държавите. То се проявява и в етническите конфликти в рамките на държавите. Например в Америка много чернокожи лидери изгарят от желание да спечелят власт за афроамериканците, като поставят чернокожи в технологичния елит. Искат да има много чернокожи държавни служители, учени, ръководители на предприятия и т.н. По този начин подпомагат поглъщането на афроамериканската субкултура от технологичната система. Като цяло трябва да се насърчават само онези обществени конфликти, които са в рамката на конфликтите между властващия елит и обикновените хора, между технологията и природата.
192. Но начинът, по който се възпират етническите конфликти, не е чрез войнствено защитничество на правата на малцинствата (вж. параграфи 21 и 29). Вместо това революционерите трябва да подчертаят, че макар малцинствата да страдат от по-голямо или по-малко необлагодетелстваност, това е от второстепенна важност. Истинският ни враг е индустриално-технологичната система и в борбата срещу нея етническите различия са без значение.
193. Революцията, която имаме предвид, няма задължително да включва въоръжено въстание срещу което и да е правителство. Тя може да се осъществи с или без физическо насилие, но няма да бъде политическа революция. Нейният фокус ще бъде върху технологията и икономиката, а не върху политиката.³²
194. Вероятно революционерите трябва дори да избягват встъпването в политическа власт, било то чрез законни или незаконни средства, докато индустриалната система не е напрегната до пределната точка и не се е доказала като провал за повечето хора. Да речем например, че някоя „зелена“ партия печели контрол над Конгреса на САЩ през изборите. За да не предадат или размият собствената си идеология, ще трябва да предприемат строги мерки, за да превърнат икономическия растеж в икономическо свиване. За обикновения човек последиците ще изглеждат бедствени: ще има масова безработица, недостиг на стоки и т.н. Дори и ако чрез свръхчовешки умело управление се избегнат най-грубите, вредни последици, хората пак ще трябва да се откажат от лукса, към който са пристрастени. Недоволството ще нарасне, „зелената“ партия ще бъде отстранена чрез гласуване и революционерите ще претърпят голямо поражение. Поради тази причина революционерите не трябва да се опитват да придобият политическа власт, докато системата не се забърка в такава каша, че трудностите ще причилат на следствие от неуспехите на самата индустриална система, а не от политиките на революционерите. Революцията срещу технологиите вероятно ще трябва да бъде революция на аўтсайдерите*, революция отдолу, а не отгоре.
*аўтсайдер [outsider] — личност или общност, която е извън очакваните претенденти за победа [в спорта] или власт [в политиката].
195. Революцията трябва да бъде международна и световна. Тя не може да се извърши поотделно за всяка държава. Всеки път, когато се предложи например САЩ да забавят технологичния напредък или икономическия растеж, хората изпадат в истерия и започват да крещят, че ако изостанем с технологиите, японците* ще ни изпреварят. Не дай Боже! Небето ще падне, ако японците някога продадат повече коли от нас [американците]! (Национализмът е мощен двигател на технологията.) По-разумно се твърди, че ако сравнително демократичните страни в света изостанат с технологиите, докато гадните диктатури като Китай, Виетнам и Северна Корея продължават да напредват, в крайна сметка диктаторите ще господстват в света. Ето защо индустриалната система трябва да бъде нападната едновременно във всички страни, доколкото това е възможно. Вярно е, че няма никаква гаранция, че индустриалната система трябва да бъде нападната приблизително по едно и също време в целия свят — дори е допустимо опитът за сваляне на системата да доведе до господстването на диктатори. Това е риск, който трябва да се поеме. И си заслужава да се поеме, тъй като разликата между „демократичната“ индустриална система и тази, управлявана от диктатори, е малка в сравнение с разликата между индустриалната система и неиндустриалната.54 Би могло дори да се твърди, че индустриалната система, контролирана от диктатори, би била за предпочитане, тъй като системите, контролирани от диктатори, обикновено се оказват неефективни, поради което е по-вероятно да се разпаднат. Вижте Куба.
*През 1995 — японците, през 2025 — китайците.
196. Революционерите може да обмислят дали да не подкрепят мерки, които обвързват световната икономика в единно цяло. Споразуменията за свободна търговия като НАФТА [Северноамериканското споразумение за свободна търговия] и ГАТТ [Общото споразумение за тарифите и търговията] вероятно са вредни за околната среда в краткосрочен план, но в дългосрочен план може би са изгодни, тъй като поощряват икономическата взаимозависимост между държавите. Ще бъде по-лесно да се унищожи индустриалната система в световен мащаб, ако световната икономика е толкова обединена, че неин срив в една голяма държава ще доведе до срива ѝ във всички други индустриални държави.
197. Някои хора са на мнение, че съвременният човек има твърде много власт, твърде много контрол над природата; те настояват за по-бездейно отношение от страна на човечеството. В най-добрия случай тези хора се изразяват неясно, защото не правят разлика между властта на големите организации и властта на индивида и малките общности. Грешка е да се настоява за безсилие и бездейност, защото хората се нуждаят от власт. Съвременният човек като колективна единица — т.е. индустриалната система — има огромна власт над природата и ние (FC) смятаме това за зло. Но съвременните индивиди и малки общности имат много по-малко власт, отколкото някога е имал първобитният човек. Общо взето, огромната власт на „съвременния човек“ над природата се упражнява не от индивиди или малки общности, а от големи организации. Доколкото обикновеният съвременен индивид може да упражнява властта на технологиите, той има право да го прави само в тесни граници и само под надзора и контрола на системата. (За всичко е необходим лиценз, а с лиценза идват правила и регулации.) Индивидът има достъп само до онези технологически сили, които системата реши да му предостави. Личната му власт над природата е незначителна.
198. Първобитните индивиди и малки общности всъщност са имали значителна власт над природата; или може би е по-добре да се каже власт в природата. Когато първобитният човек се нуждаел от храна, той е знаел как да намери и приготви ядливи корени, как да проследи дивеча и да го хване със самоделно оръжие. Знаел е как да се предпази от жега, студ, дъжд, опасни животни и т.н. Но първобитният човек е нанасял сравнително малко вреди на природата, защото колективната мощ на първобитното общество е била незначителна в сравнение с колективната мощ на индустриалното общество.
199. Вместо да се настоява за безсилие и бездейност, трябва да се твърди, че властта на индустриалната система трябва да бъде разбита, и че това значително ще увеличи властта и свободата на индивидите и малките общности.
200. Докато индустриалната система не бъде разбита до крак, унищожението ѝ трябва да бъде единствената цел на революционерите. Други цели биха отвлекли внимание и енергия от главната цел. Още по-важното е, че ако революционерите си позволят да имат друга цел освен унищожаването на технологията, те ще се изкушат да използват технологията като инструмент за тази цел. Ако се поддадат на това изкушение, те ще паднат обратно в капана на технологията, защото съвременната технология е единна, строго организирана система. За да запази част от нея, човек се оказва длъжен да запази повечето от нея. Ето и защо в крайна сметка се жертва само символичен дял от технологията.
201. Да речем например, че революционерите са си поставили за цел „социална справедливост“. Тъй като човешката природа е такава, каквато е, социалната справедливост няма да се появи спонтанно; тя трябва да бъде наложена. За да я наложат, революционерите ще трябва да запазят централната организация и контрол. За тази цел ще се нуждаят от бърз превоз и общуване на дълги разстояния, а съответно и от всички технологии, необходими за поддържането на транспортните и комуникационните системи. За да изхранват и обличат бедните хора, ще трябва да използват селскостопански и промишлени технологии. И така нататък. Така че опитът да осигурят социална справедливост би ги принудил да запазят повечето части на технологичната система. Не че имаме нещо против социалната справедливост, но не трябва да се допуска тя да възпрепятства усилията да се отървем от технологичната система.
202. Би било безнадеждно, ако революционерите опитат да нападнат системата без поне някои съвременни технологии. Ако не за друго, трябва да използват средствата за комуникация, за да разпространят посланието си. Но трябва да използват модерните технологии само с една цел: нападение над технологичната система.
203. Представете си алкохолик, който седи с бъчва с вино пред себе си. Да речем, че той почне да си говори: „Виното не е вредно, ако се пие с мярка. Не, дори казват, че в малки количества виното било полезно! Няма да ми навреди, ако изпия само една мъничка глътка...“ Е, знаете какво ще стане. Никога не забравяйте, че човечеството с технологията е точно като алкохолик с бъчва вино.
204. Революционерите трябва да имат колкото се може повече деца.55 Има съществени научни доказателства, че обществените нагласи до голяма степен се унаследяват. Никой не е казал, че дадена нагласа е пряко следствие от генетичната конституция [състав] на човека, но изглежда, че личностните черти са отчасти наследствени и че някои черти са склонни, при обстановката на нашето общество, да повишат шанса на даден човек да има определена обществена нагласа. Има възражения срещу тези твърдения, но те са слаби и навярно идеологически подбудени. Така или иначе, никой не отрича, че децата са склонни средно да имат обществени нагласи, подобни на тези на родителите си. От наша гледна точка няма голямо значение дали нагласите се предават генетично или чрез обучение в детството. И в двата случая те се предават.
205. Проблемът е, че много от хората, които са склонни да се опълчват срещу индустриалната система, са загрижени и за пренаселеността, поради което са склонни да имат малко (или николко) деца. По този начин те може би предават света на хората, които подкрепят или поне приемат индустриалната система. За да се осигури силата на следващото поколение от революционери, днешното поколение трябва да се възпроизвежда в изобилие. С това само леко ще влошат проблема с населението. А важният проблем е да се отървем от индустриалната система, защото след като индустриалната система изчезне, населението на света задължително ще намалее (вж. параграф 167); докато, ако индустриалната система оцелее, то ще продължи да разработва нови техники за производство на храна, които ще позволят на населението на света да се увеличава почти до безкрай.
206. Що се отнася до революционната стратегия, единствените точки на които задължително държим са, че единствената първостепенна цел трябва да бъде отстраняването на съвременните технологии; недопустимо е друга цел да се съревновава с тази. За всичко останало, революционерите трябва да възприемат емпиричен подход. Ако опитът показва, че някои от препоръките от предходните параграфи няма да дадат добри резултати, то тези препоръки трябва да бъдат отхвърлени.
Двата вида технология
207. Аргументът, който вероятно ще се повдигне срещу нашата революция е това, че е обречена на провал, тъй като (уж) в историята технологията винаги е напредвала (прогресирала) и никога не се е връщала назад (регресирала), следователно технологичният регрес е невъзможен. Но това твърдение не е вярно.
208. Разграничаваме два вида технология, които ще назовем дребномащабна технология и организационнозависима технология. Дребномащабната технология е тази, която може да се използва от малки общности без външна помощ. Организационнозависимата технология е тази, която зависи от едромащабна обществена организация. Не са ни известни значителни случаи на регрес при дребномащабната технология.56 Но организационнозависимата технология регресира, когато обществената организация, от която зависи, се разпадне. Например: Когато Римската империя се е разпаднала, дребномащабната технология на римляните е оцеляла, защото всеки сръчен селски занаятчия е можел да построи водно колело, всеки умел ковач е можел да направи стомана по римските методи и т.н. Но организационнозависимата технологията на римляните действително е регресирала. Акведуктите им се занемаряват и никога не биват възстановени. Техниките им за строене на пътища са били загубени. Римската система за градска канализация е била забравена, така че едва наскоро хигиената на европейските градове се е изравнила с тази на Древен Рим.57
209. Причината, поради която изглежда, че технологията винаги е напредвала, е това, че допреди един или два века преди индустриалната революция повечето технологии са били дребномащабни. Но по-голямата част от технологията, разработена след индустриалната революция, е организационнозависима. Нека вземем за пример хладилника. Без фабрични части — или без съоръженията на постиндустриален машинен цех — за шепа местни занаятчии би било почти невъзможно да създадат хладилник. Ако по някакво чудо успеят да го направят, той ще им бъде безполезен без надежден източник на ток. Затова ще трябва да заприщят някоя река и да построят електрогенератор. Електрогенераторите изискват голямо количество медна тел; представете си, какво е да се мъчиш да направиш тази тел без съвременни машини. А откъде ще вземат газ, подходящ за охлаждане? Много по-лесно ще е да се построи ледница или храната да се съхранява чрез сушене или мариноване, както се е правело преди да има хладилници.
210. И така става ясно, че ако индустриалната система бъде изцяло разрушена, технологията за охлаждане скоро ще се загуби. Същото важи и за други организационнозависими технологии. И щом тази технология се загуби за около едно поколение, ще са нужни векове, за да бъде възстановена, както са били нужни векове, за да се установи за първия път. Запазените технически книги биха били малобройни и разпръснати. Индустриалното общество, ако се изгражда от нулата без външна помощ, може да се изгради единствено през поредица от етапи: трябват инструменти, за да се направят инструменти, за да се направят инструменти, за да се направят инструменти... Необходим е дълъг процес на икономическо развитие и напредък в обществената организация. И дори без идеология, която да се противопоставя на технологиите, няма причина да се смята, че някой би се интересувал от възстановяването на индустриалното общество. Въодушевлението от „напредъка“ е явление, присъщо на съвременния обществен строй, и изглежда, че не е съществувало преди 17. век или някъде около това време.58
211. През Късното средновековие съществуват четири основни цивилизации, които са приблизително еднакво „напреднали“: Европа, ислямският свят, Индия и Далечният изток (Китай, Япония, Корея). Три от тези цивилизации до известна степен застояват — само Европа се движи напред. Никой не знае защо Европа се движи напред по това време; историците си имат теории, но те са само предположения. Във всеки случай е ясно, че бързото развитие към технологичен обществен строй се случва само при определени условия. Поради това няма причина да се предполага, че не може да се създаде дълготраен технологичен регрес.
212. Дали в крайна сметка обществото отново ще навлезе в индустриално-технологичен строй? Може би, но няма смисъл да се тревожим за това, тъй като не можем да предвидим или повлияем събитията 500 или 1000 години в бъдещето. С тези проблеми ще трябва да се справят хората, които ще живеят по това време.
Опасността от левичарството
213. Заради нуждата си от бунт и от членство в движение, левичарите (или хората от подобен психологичен тип) често са привлечени към бунтарско или активистко движение, чиито цели и състав първоначално не са левичарски. Притокът от левичари може лесно да превърне едно нелевичарско движение в левичарско, така че левичарските цели да заменят или да изкривят първоначалните цели на движението.
214. За да се избегне това, движение, което възхвалява природата и се противопоставя на технологията, трябва да заеме непоколебимо противолевичарско становище и да избягва всякакво сътрудничество с левичари. В края на краищата левичарството е несъвместимо с дивата природа, с човешката свобода и с премахването на съвременната технология. Левичарството е колективистично; то се стреми да обвърже целия свят (както природата, така и човечеството) в единно цяло. Но това предполага управляването на природата и на човешкия живот от организирано общество и изисква съвременна технология. Не може обединен свят без бърз превоз и общуване на дълги разстояния, не може да накараш всички да се обичат без сложни психологични техники, не може „планирано общество“ без нужната технологична основа. Преди всичко левичарството е водено от нуждата за власт, а левичарят се стреми към власт на колективна основа, чрез самоопределяне с масово движение или организация. Левичарството едва ли някога ще се откаже от технологията, защото тя е твърде ценен източник на колективна власт.
215. Анархистът59 също се стреми към власт, но я търси на индивидуална основа или в малки общности; той иска индивидите и малките групи да могат да контролират условията на собствения си живот. Той се противопоставя на технологията, защото тя прави малките общности зависими от големите организации.
216. Някои левичари може и привидно да се противопоставят на технологията, но те ще ѝ се противопоставят само докато са аўтсайдери и технологичната система се управлява от нелевичари. Ако левичарството господства в обществото, така че технологичната система да стане средство в ръцете на левичарите, те с удоволствие ще я използват и ще насърчават нейното развитие. По този начин те ще повторят модела, който левичарството е показало отново и отново в миналото. Когато болшевиците в Русия са били аўтсайдери, те буйно са се противопоставяли на цензурата и на тайната полиция, застъпвали са се за самоопределението на етническите малцинства и т.н.; но веднага щом самите те идват на власт, налагат по-строга цензура и създават по-безмилостна тайна полиция от тази на царете, и потискат етническите малцинства също толкова, колкото и царете. В САЩ, преди няколко десетилетия, когато левичарите още бяха малцинство в нашите университети, професорите левичари бяха буйни защитници на академичната свобода, но днес в онези наши университети, където левичарите господстват, те са готови да отнемат академичната свобода на всички останали. (Това е „политическата коректност“.) Същото ще се случи с левичарите и технологията: чрез нея те ще потискат всички останали, ако някога я овладеят.
217. В предишните революции, най-жадните за власт левичари неведнъж са сътрудничили първо с нелевичарски революционери, както и с левичари с по-либертариански* наклонности, а по-късно са им забивали нож в гърба, за да вземат властта за себе си. Робеспиер прави това през Френската революция, болшевиците го правят през Руската революция, комунистите го правят в Испания през 1938, а Фидел Кастро и неговите последователи го правят в Куба. Имайки предвид миналото на левичарството, би било извънредно глупаво днес нелевичарски революционери да сътрудничат с левичарите.
*Либертарианството [libertarianism] е многозначен политически термин. В този случай може да се приеме, че става дума за левичари, които се самоописват като ценящи индивидуалната свобода и автономия повече от реда и дисциплината.
218. Множество мислители са посочвали, че левичарството е вид религия. Левичарството не е религия в тесния смисъл на думата, защото левичарската доктрина не твърди, че има някакво свръхестествено същество. Но за левичаря левичарството играе психологична роля, много подобна на тази, която религията играе за някои хора. Левичарят трябва да вярва в левичарството; то играе жизненоважна роля в неговата психологическа „икономика“. Неговите убеждения не се променят лесно чрез логика или факти. Твърдо е убеден, че левичарството е морално правилно с главно „П“ и че има не само правото, но и задължението да налага левичарския морал на всички. (Въпреки това много от хората, които наричаме „левичари“, не се смятат за левичари и не биха описали системата си от убеждения като левичарство. Използваме термина „левичарство“, защото не знаем по-добри думи, с които да опишем съвкупността от сродни убеждения, която включва движенията за феминизъм, права на гейовете, политическа коректност и т.н., и защото тези движения имат силна връзка със старата левица. Вж. параграфи 227-230.)
219. Левичарството е тоталитарна сила. Навсякъде, където властва левичарството, то се стреми да нахлуе във всяко лично кътче и да вкара всяка мисъл в левичарския калъп. Отчасти това се дължи на религиозната същност на левичарството: всичко, което противоречи на левичарските убеждения, представлява грях. По-важното е, че левичарството е тоталитарна сила поради стремежа на левичарите към власт. Левичарят цели да задоволи стремежа си към власт чрез самоопределяне с дадено обществено движение и се опитва да мине през властовия процес, като помага при постигането на целите на движението (вж. параграф 83). Но независимо от напредъка на движението в постигането на тези цели, левичарят никога не е задоволен, защото неговият активизъм е сурогатна дейност (вж. параграф 41). Тоест, истинската подбуда на левичаря не е постигането на привидните цели на левичарството; в действителност той е подбуден от чувството за власт, което получава от борбата и постигането на обществена цел.60 Следователно левичарят никога не е доволен от целите, които вече е постигнал; нуждата му от властовия процес го кара винаги да преследва някаква нова цел. Левичарят иска равни възможности за малцинствата. Когато постигне това, той настоява за статистическо равенство при постиженията на малцинствата. И ако някой таи в някое кътче на съзнанието си отрицателна нагласа към някое малцинство, левичарят трябва да го превъзпита. И не стига само етническите малцинства; на никого не може да се позволи да има отрицателна нагласа към хомосексуалните, хората с увреждания, дебелите, старите, грозните и т.н. Не стига обществеността да бъде уведомена за опасностите от тютюнопушенето; на всяка кутия цигари трябва да се постави предупреждение. След това рекламата на цигари трябва да бъде ограничена, че и забранена. Активистите няма да бъдат доволни, докато тютюнът не бъде забранен; след това ще дойде ред на алкохола, после на вредните храни и т.н. Активистите се борят срещу грубото насилие над децата, което е разумно. Но сега искат да сложат край на всяко пошляпване. Когато направят това, ще искат да забранят нещо друго, което смятат за вредно, после още нещо и още нещо. Никога не ще бъдат доволни, докато не получат пълна власт над всички практики за отглеждане на деца. А след това ще се насочат към друга цел.
220. Да речем, че попитаме левичарите да направят списък на всичко, което не е наред с обществото, и след това да речем, че въведем всяка обществена промяна, за която настояват. Може да се каже със сигурност, че след няколко години мнозинството от левичарите ще намерят нещо ново, от което да се оплакват, някакво ново обществено „зло“, което да поправят; защото (отново) левичарят е подбуден не толкова от мъката си по недъзите на обществото, колкото от необходимостта да задоволи стремежа си към власт, налагайки своите решения на обществото.
221. Поради ограниченията, които високото равнище на социализация налага над тяхното мислене и поведение, много левичари от свръхсоциализирания тип не могат да се стремят към власт по начините, по които го правят другите хора. За тях стремежът към власт има само един морално приемлив отдушник: борбата да наложат своя морал над всички.
222. Левичарите, особено тези от свръхсоциализирания тип, са истински вярващи в смисъла на книгата на Ѐрик Хо̀фър „Истинският вярващ“. Но не всички истински вярващи са от същия психологичен тип като левичарите. Предполагаме, че един истински вярващ нацист например е психически много различен от истински вярващия левичар.61 Поради готовността им за целенасочено посвещаване на определено дело, истинските вярващи са полезна, може би необходима съставка във всяко революционно движение. Това представлява проблем, с който признаваме, че не знаем как да се справим. Не сме сигурни как да впрегнем енергията на истинските вярващи за революция срещу технологията. Засега можем само да кажем, че никой истински вярващ няма да бъде надежден участник в революцията, ако не е отдаден единствено на унищожаването на технологията. Ако е отдаден на друга цел, може да поиска да използва технологията като средство за тази цел. (Вж. параграфи 200 и 201.)
223. Някои читатели ще кажат: „Всичко това за левичарството са пълни глупости. Познавам Иван и Иванка, които са с леви възгледи, и те нямат всички тези тоталитарни наклонности“. Напълно вярно е, че много левичари, може би дори мнозинството, са свестни хора, които искрено вярват в толерирането на чуждите ценности (до определена степен) и не биха искали да използват своеволни похвати, за да постигнат обществените си цели. Забележките ни за левичарството не се отнасят до всеки отделен левичар, а описват същността на левичарството като движение. А същността на едно движение не винаги се определя от численото съотношение на различните видове хора, участващи в него.
224. Хората, които се издигат до властови позиции в левичарските движения, обикновено са левичари, които са най-жадни за власт,62 защото се стремят към властови позиции най-силно. След като те поемат управлението на движението, има много левичари от по-мека порода, които отвътре не одобряват много от действията на водачите, но не смеят да им се противопоставят. Те се нуждаят от вярата си в движението и тъй като не могат да се откажат от тази вяра, вървят заедно с водачите. Да, на някои левичари им стиска да се противопоставят на възникващите тоталитарни наклонности, но обикновено губят, защото жадните за власт са по-добре организирани, по-безмилостни и по-големи макиавелисти* и са се погрижили да си изградят здрава основа на властта.
*Макиавелизъм — лукавство, безскрупулност и/или двуличие от страна на дадено [държавно] управление. Думата произтича името от италианския ренесански дипломат и писател Николо Макиавели, автор на книгата „Владетелят“.
225. Тези явления се проявиха в Русия и в другите страни, в които дойдоха на власт левичари. Преди да се разпадне, западните левичари рядко упрекваха Съветския съюз. Едвам-едвам признаваха, че Съветският съюз извършваше множество неправди, но веднага се опитваха да му намерят оправдание и почваха да говорят за грешките на Запада. Винаги се противопоставяха на военната съпротива на Запада срещу комунистическата агресия. Левичарите по целия свят буйно протестираха срещу военните действия на САЩ във Виетнам, но щом СССР нахлу в Афганистан, не сториха нищо. Не че одобряваха съветските действия, но заради левичарската си вяра, сърце не им даде да се противопоставят на комунизма. Днес в онези американски университети, където „политкоректността“ е станала преобладаваща, навярно има много левичари, които лично не одобряват потъпкването на академичната свобода, но въпреки това не възразяват.
226. Това, че много отделни левичари лично са меки и доста толерантни, по никакъв начин не пречи на левичарството като цяло да има тоталитарна наклонност.
227. Нашето обсъждане на левичарството има сериозна слабост. Все още е далеч от ясно какво имаме предвид под думата „левичар“. Изглежда, че не може да се направи много по този въпрос. Днес левичарството е разпокъсано на цял куп активистки движения. И все пак не всички активистки движения са леви, а някои активистки движения (напр. радикалният екологизъм) явно включват както левичари, така и съвършено нелевичарски личности, които би трябвало да знаят да не сътрудничат с левичари. Разновидности на левичари постепенно преливат в разновидности на нелевичари — самите ние често се затрудняваме да преценим дали даден човек е левичар или не. Доколкото изобщо може да се определи, нашето схващане за левичарството се определя от нашето обсъждане, и можем само да посъветваме читателя да ползва собствената си преценка, за да реши кой е левичар.
228. Но ще бъде полезно да посочим някои условия за диагностициране на левичарството. Тези условия не могат да се прилагат еднозначно. Някои хора могат да отговарят на някои от условията, без да са левичари, а някои левичари може да не отговарят на нито едно от условията. Отново, просто трябва да използвате собствената си преценка.
229. Левичарят е насочен към широкомащабния колективизъм. Той набляга на дълга на индивида да служи на обществото и дълга на обществото да се грижи за индивида. Той има отрицателна нагласа към индивидуализма. Често придобива моралистично звучене. Обикновено е за ограниченията над огнестрелните оръжията, за̀ половото образование и други психологически „просветени” образователни похвати, за̀ общественото планиране, за̀ позитивната дискриминация, за̀ мултикултурализма. Обикновено се самоопределя с жертвите. Обикновено е против съревнованието и насилието, но често намира оправдания за левичарите, които извършват насилие. Обича да използва обичайните крилати фрази на левицата като „расизъм“, „сексизъм“, „хомофобия“, „капитализъм“, „империализъм“, „неоколониализъм“, „геноцид“, „обществена промяна“, „обществена справедливост“, „обществена отговорност“. Може би най-добрата диагностична черта на левичаря е склонността му да подкрепя следните движения: феминизма, правата на гейовете, етническите права, правата на хората с увреждания, правата на животните, политкоректността. Всеки, който силно подкрепя всички тези движения, почти със сигурност е левичар.63
230. По-опасните левичари, тоест тези, които са най-жадни за власт, често се отличават със своята надменност или с догматичен подход към идеологията. Но най-опасните от всички може би са определени свръхсоциализирани типове, които избягват дразнещите прояви на агресия и се въздържат да разгласяват левичарството си, но работят тихо и ненатрапчиво, за да насърчават колективистичните ценности, „просветените“ психологични техники за социализиране на децата, зависимостта на индивида от системата и т.н. Тези криптолевичари* (както ги назоваваме) се приближават до буржоазните типове по отношение на практическата дейност, но се различават от тях по психика. Обикновеният буржоа се опитва да постави хората под контрола на система, за да защити своя начин на живот — или го прави просто защото нагласите му са общоприетите. Криптолевичарят се опитва да постави хората под контрола на системата, защото той е истински вярващ в колективистичната идеология. Криптолевичарят е различен от средния свръхсоциализиран левичар, защото бунтарския му подтик е по-слаб и самият той е по-надеждно социализиран. Той е различен от обикновения добре социализиран буржоа, защото има някаква дълбока липса в него, която го принуждава да се посвети на някакво дело и да се потопи в колективността. И може би неговият (добре сублимиран) стремеж към власт е по-силен от този на обикновения буржоа.
*крипто [древногр. κρυπτός] — скрит.
Заключителна бележка
231. В тази статия направихме неточни твърдения и твърдения, които трябва да са придружени от всякакви уточнения и съмнения; а някои от тях може да са откровено неверни. Липсата на сведения и необходимостта от стегнатост го направиха невъзможно да се изразим по-точно или да добавим всички необходими уточнения. И разбира се, в подобно обсъждане трябва да се разчита до голяма степен на интуитивната преценка, а тя понякога може да се окаже погрешна. Затова не твърдим, че тази статия изразява нещо повече от грубо приближение до истината.
232. Все пак сме достатъчно уверени, че общите линии на картинката, която обрисувахме тук, са приблизително верни. Необходимо е да се спомене само една възможна слаба точка. Ние представихме левичарството в съвременната му форма като явление, присъщо на нашето време, и като симптом на нарушаването на властовия процес. Но е възможно да грешим в това отношение. Свръхсоциализираните, които се опитват да задоволят стремежа си към власт като налагат собствения си морал над всички, със сигурност съществуват отдавна. Но смятаме, че решаващата роля на чувството за малоценност, ниското самочувствие, безсилието и самоопределянето с жертви от страна на хора, които лично не са жертви, е особеност на съвременното левичарство. Самоопределянето с жертвите от страна на хора, които сами не са жертви, може да се наблюдава до известна степен в левичарството от 19. век и ранното християнство, но доколкото разбираме, симптомите на ниско самочувствие и т.н. не са били толкова очевидни в тези движения или в други движения, колкото в съвременното левичарство. Но не сме в състояние да твърдим уверено, че преди съвременното левичарство не са съществували такива движения. Това е важен въпрос, на който историците трябва да обърнат внимание.
Бележки
1. (¶ 1) (добавено през 2016) Вж. „Технологическо робство, том първи“: писмо към др. Скърбина от 23 ноември 2004, част III.E [Technological Slavery, Volume One: Letter to Dr. Skrbina of Nov. 23, 2004, Part III.E]
2. (¶ 19) Не заявяваме, че всички (или дори повечетo) грубияни и безскрупулни съревнователи страдат от чувство за малоценност.
3. (¶ 25) През Викторианската епоха много свръхсоциализирани хора са страдали от сериозни психични проблеми вследствие на това, че са потискали (или са се опитвали да потискат) сексуалните си чувства. Фройд явно е основал теориите си на хора от този тип. Днес фокусът на социализацията се е изместил от секса към агресията.
4. (¶ 27) Не непременно включвайки и специалистите в областта на инженерството или природо-математическите науки.
5. (¶ 28) Има много индивиди от средните и висшите класи, които се противопоставят на някои от тези ценности, но съпротивата им обикновено е повече или по-малко прикрита. Тя се появява в масовите медии само до много ограничена степен. Основният тласък на пропагандата в нашето общество е в полза на горепосочените ценности. Главната причина, поради която тези ценности са станали, така да се каже, официалните ценности на нашето общество е, че те са полезни за индустриалната система. Насилието не се поощрява, защото нарушаване действането на системата. Расизмът не се поощрява, защото етническите конфликти също смущава системата, а дискриминацията пропилява дарбите на членовете на малцинствата, които биха могли да бъдат полезни за системата. Бедността трябва да се „излекува“, защото низшата класа създава проблеми за системата, а досегът с нея понижава духа на останалите класи. Поощрява се жените да правят кариера, защото дарбите им са полезни за системата и (най-вече) защото чрез редовната си работа жените се приобщават по-добре в системата и се свързват пряко с нея вместо със семействата си. Това допринася за отслабването на сплотеността на семейството. (Водачите на системата казват, че искат да подсилят семейството, но всъщност имат предвид, че искат то да служи като удобно средство за социализиране на децата в съответствие с нуждите на системата. В параграфи 51, 52 заявяваме, че системата не може да си позволи семейството или другите малки общности да бъдат силни или автономни.)
6. (¶¶ 33-37) (добавено през 2016) Вж. „Технологическо робство, том първи“: писмо към др. Скърбина от 12 октомври 2004, част I; и допълнение първо. [Technological Slavery, Volume One: Letter to Dr. Skrbina of Oct. 12, 2004, Part I; and Appendix One]
7. (¶ 42) Би могло да се каже, че мнозинството от хората не искат да вземат самостоятелни решения, а искат водачите да мислят вместо тях. В това има известна доза истина. Хората обичат да вземат самостоятелни решения за дребните въпроси, но вземането на решения за трудните, основни въпроси изисква да се изправят пред психологически конфликт, а повечето хора мразят психологическите конфликти. Затова са склонни да се уповават на другите при вземането на трудни решения. Но това не значи, че харесват да им се натрапват чужди решения, без да имат каквато и да е възможност да повлияят на тези решения. Мнозинството от хората са естествени последователи, а не водачи, но харесват да имат пряк личен достъп до своите водачи, искат да могат да влияят на водачите и да участват (до известна степен) във вземането дори и на трудните решения. Поне до тази степен те се нуждаят от автономия.
8. (¶ 44) (допълнено през 2016) Някои от гореизброените симптоми са сходни на тези, които проявяват животните в клетки. Вж. Morris, стр. 160-225. Нека обясним как тези симптоми възникват от лишението от властовия процес: здравият разум за човешката природа показва, че липсата на цели, които изискват усилия, води до отегчение и че продължителното отегчение често води в крайна сметка до депресия. Неуспехът в постигането на целите води до разочарование и понижение на самочувствието. Разочарованието води до гняв, а гневът — до агресия, често под формата на тормоз над съпругата (съпруга) или детето. Доказано е, че дълготрайното разочарование често води до депресия и че тя обикновено предизвиква притеснение, чувство за вина, сънни или хранителни разстройства и ниска самооценка. Хората с депресивни наклонности се стремят към удоволствието като противоотрова; оттук и ненаситен хедонизъм и прекомерен секс; извращенията стават средство за още и още удоволствие. Отегчението също води до прекомерен стремеж удоволствие, тъй като при липса на други цели хората често използват удоволствието като цел. Гореизложеното е опростено. Действителността е по-сложна и разбира се, лишението от властовия процес не е единствената причина за описаните явления. Между другото, споменавайки депресия, нямаме предвид само депресията, която е достатъчно тежка, за да се лекува от психиатър. Често става въпрос само за леки форми на депресията. И когато говорим за цели, не е задължително да имаме предвид дългосрочни, обмислени цели. За много или повечето хора през по-голямата част от човешката история целите на съществуването „от днес за утре“ (просто осигурявайки храна за себе си и семейството си от ден на ден) са били напълно достатъчни.
9. (¶ 52) (променено през 2016) Частично изключение може да се направи за няколко неактивни, изолирани групи, като амишите, които нямат много влияние върху по-широкото общество. Освен тях днес в САЩ съществуват и други същински малки общности. Например младежките банди и „сектите“. Всички ги смятат за опасни и са такива, защото членовете на тези общностни са верни преди всичко един на друг, а не на системата, поради което системата не може да ги управлява. Или да вземем например циганите. На циганите често им се разминават кражбите и измамите, защото верността им е такава, че винаги могат да накарат други цигани да дадат свидетелски показания, които „доказват“ невиността им. Вж. например Maas, стр. 78-79. Очевидно системата би имала сериозни проблеми, ако твърде много хора принадлежаха към такива общности. За по-актуални примери вж допълнение първо в „Технологическо робство, том първи“. Вж. също Carillo, стр. 46-47. Някои от китайските мислители от началото на ХХ век, които се занимават с осъвременяването на Китай, признават необходимостта от разкъсването на малките общности като семейството: „[Според Сун Ятсен] китайският народ се нуждае от нов прилив на родолюбие, който да доведе до прехвърляне на предаността от семейството към държавата. ... [според Li Huang] традиционните привързаности, особено към семейството, трябва да бъдат изоставени, за да се развие национализмът в Китай.“ (Chester C. Tan, Chinese Political Thought in the Twentieth Century, стр. 125, стр. 297).
10. (¶ 54) (добавено през 2016) Всъщност е под въпрос дали проблемите са по-малки остри в селските области. Сравнете The Week, 17 октомври 2008, стр. 14, „The myth of small-town superiority“ с The Economist, 25 юни 2011, стр. 94, „A New York state of mind“. Във всеки случай главната идея си остава: пренаселеността не е главният фактор.
11. (¶ 55) (добавено през 2016) Например: „По начин, който мъжете и жените от двадесети век никога няма да разберат напълно, земеделците от Мисисипската низина и щатите във Великите равнини [през 1830-те или 1840-те] са започнали да се чувстват „пренаселени“. Един земеделец е казал, че причината, поради която се е преселил от западен Илинойс е била, че „хората са се заселвали под носа му“, въпреки че най-близкия му съсед е бил на 12 мили [19км].“ —Schlissel, стр. 20, цитирайки Bright, стр. 246. Вж. също Dick, стр. 25.
12. (¶ 54) Да, знаем, че Америката на 19-и век си е имала недостатъци, и при това съществени, но за краткост трябва да се изразяваме опростено.
13. (¶ 61) Оставяме настрана „низшата класа“ — говорим за мнозинството.
14. (¶ 62) Някои социолози, педагози, специалисти по „психичното здраве“ и тем подобни правят всичко възможно, за да вкарат социалните потребности в група 1, като се грижат всеки да има задоволителен социален живот.
15. (¶ 63) Дали стремежът към безкрайни материални придобивки наистина е изкуствено творение на рекламната и маркетинговата индустрия? Сигурно е, че не съществува вроден стремеж на човека към материално богатство. Съществували са много култури, в които хората са желали малко материални блага извън това, което е било необходимо, за да задоволят основните си жизнени нужди (австралийските аборигени, традиционната мексиканска селска култура, някои африкански култури). От друга страна, има и много прединдустриални култури, в които материалните придобивки са играли важна роля. Така че не можем да твърдим, че днешната култура, насочена към придобивки, е просто творение на рекламната и маркетинговата индустрия. Но е ясно, че рекламната и маркетинговата индустрия има важна роля в създаването на тази култура. Огромните предприятия, които харчат милиони за реклами, не биха похарчили такива пари без солидни доказателства, че си ги връщат под формата на увеличени продажби.
(добавено през 2016) Търсейки работа за лятото през 1958, отговорих на обява във вестник, която ме доведе до офис в Чикаго. Оттам бях заведен (заедно с няколко други тинейджъра) в квартал в предградията, където ни дадоха да продаваме от врата на врата абонаменти за списание. Никой от нас не успя да продаде дори един. След това управителят ни рече откровено: „Нашата работа е да караме хората да купуват неща, които не искат и от които не се нуждаят.“ След това обясни, че по-късно опитни професионални продавачи са щели да продадат многобройни абонаменти в същия квартал, където ние не продадохме нито един. Очевидно целта на похода ни всъщност не е била да продаваме абонаменти; може би просто е било, за да ни тестват. Каквато и да е била целта, гореизложеното описание показва, че професионалистите могат да манипулират хората да купуват неща, които всъщност не искат (и си го правят).
В първоначалната версия на „Индустриалното общество и неговото бъдеще“, описаната тук случка беше променена, за да се избегне риска да бъде идентифициран авторът; настоящото описание е вярно.
16. (¶ 64) Проблемът с безцелността изглежда е станал по-несериозен през последните около 15 години [преди 1995], защото сега хората се чувстват физически и икономически по-несигурни от преди. Нуждата от сигурност им дава цел. Но безцелността е заменена от разочарование поради трудността на постигането на сигурност. Подчертаваме проблема с безцелността, защото либералите и левичарите биха искали да решат социалните проблеми, като накарат обществото да гарантира сигурността на всеки; но ако това е възможно, то само ще върне проблема с безцелността. Истинският проблем не е в това дали обществото гарантира добре или зле сигурността на хората; проблемът е, че хората са зависими от системата за своята сигурност, вместо да я държат в собствените си ръце. Това, между другото, е една от причините, поради които някои хора [в САЩ] много се вълнуват от правото на носене на оръжие; притежаването на оръжие поставя част от тяхната сигурност в собствените им ръце.
17. (¶ 65) (добавено през 2016) Следният параграф излиза във вестник „The Missoulian“ през 25 май 1988 под заглавието „Small businesses, take heart“: „Но ако си истински предприемач, може да не си квалифициран за франчайзинг. Компанията Franchise Development Inc. в Питсбург казва, че клиентите им ползват психологически тестове, траещи два и половина часа, за да отсяват хората със силни предприемачески качества като креативността и независимостта — точно тези, които стават „размирници“, отказвайки да работят в системата на франчайзинга.“ („Ўол Стрийт Джърнъл“)
18. (¶ 66) Усилията на консерваторите да намалят правителствените регулации са от малка полза за обикновения човек. От една страна, само малка част от регулациите могат да бъдат премахнати, тъй като повечето регулации са необходими. От друга страна, по-голямата част от дерегулацията засяга по-скоро предприятията, отколкото средностатистическия човек, така че основният ѝ ефект е да отнеме властта от правителството и да я даде на частните предприятия. За обикновения човек това означава, че намесата на правителството в живота му се заменя с намеса на големите предприятия, на които може да се разреши например да изхвърлят повече химикали, които да попаднат в неговата вода и да му причинят рак. Консерваторите просто правят обикновения човек на маймуна, използвайки неговото недоволство от голямото правителство, за да дадат власт на голямото предприятие.
19. (¶ 67) (добавено през 2016г.) Цитиран от Anthony Lewis, „Ню Йорк Таймз“, 21 април 1995
20. (¶ 69) (добавено през 2016г.) У̀лтимо Реду̀гто [Último Reducto]* посочва, че много първобитни народи приписват болестите не на „безличен демон“, а на вещерство. Ако някой стане тежко болен се прави опит да се идентифицира предполагаемата „вещица“ (или вещер), която впоследствие бива убита. Виж напр. Ross, стр. 154. Прединдустриалните народи са вярвали във вълшебството и вещерството, защото тези вярвания са им давали обяснение за иначе неразбираеми отрицателни събития и създават илюзията, че имат силата да се предпазят от такива събития. Би било интересно да обсъдим вярванията, които вършат подобна работа в съвременния свят, но тук не е мястото за това.
*Ултимо Редугто е псевдонимът на испанец, с когото Качински си обменя писма след влизането си в затвора. Той е и автор на редица есета на испански и английски език, предназначени да разпространяват нелевичарските схващания против техно-индустриалната система. Към 2025 все още е активен на блога си в интернет: ultimoreductosalvaje.blogspot.com/
21. (¶ 73) Когато някой одобрява целта, за която пропагандата се ползва, той обикновено я нарича „образование“ или ползва някой подобен евфемизъм. Но пропагандата си е пропаганда независимо от целта, за която се използва.
22. (¶ 75) (добавено през 2016г.) Възможно е тук да съм прекалил. Сред пигмейското племе Мбути, според Turnbull, „Wayward Servants“, p. 127, „[Възрастовата група на старейшините] е възрастова група, на която мъж или жена се отдава с известна доза неохота…“ Но все пак изглежда вярно, че неохотата на първобитните е много по-малка от тази на доста съвременни хора. Това показват усилията, които полагат съвременните хора, за да поддържат младостта си.
23. (¶ 83) Не изразяваме нито одобрение, нито неодобрение на нахлуването в Панама. Ползваме я само като пример.
24. (¶¶ 87-92) (добавено през 2016г.) Обсъждането на подбудите на учените тук определено е недостатъчно. За по-подробно обсъждане вж. Писмо към П. Б. относно подбудите на учените, което е в „Технологическо робство, том първи”.
25. (¶ 94) (добавено през 2016г.) Ултимо Редугто посочва, че това определение за свободата изисква доусъвършенстване и/или дообясняване, понеже хората никога не са имали пълен контрол над обстоятелствата на собствения си живот. Не са били способни например да контролират лошото време, което в някои случаи може да доведе до липса на храна. Мисля, че нужното доусъвършенстване и дообясняване може да се предостави, но тук не е мястото за това.
26. (¶ 95) Когато американските колонии още са били под управлението на Британия е имало по-малко (на брой и ефективност) законни гаранции за свобода, отколкото след подписването на конституцията на САЩ. Но въпреки това в прединдустриална Америка — и преди, и след Американската войната за независимост — е имало повече лична свобода, отколкото след навлизането на индустриалната революция в страната. Цитираме Graham & Gurr, Chapt. 12 от Roger Lane, стр. 476-478: „Постепенното повишаване на стандартите за благоприличие, а заедно с това и все по-голямата зависимост от официалните правоприлагащи органи [в Америка през 19-и век]... са били общи за цялото общество... [П]ромяната в социалното поведение е толкова дългосрочна и толкова широко разпространена, че предполага връзка с най-фундаменталния от съвременните социални процеси; самата индустриална урбанизация. ...Масачузетс през 1835 има население от около 660 940 души, 81% от които са селяни, преобладаващо прединдустриални и местни по рождение. Гражданите му са били свикнали да имат значителна лична свобода. Независимо дали са кочияши, земеделци или занаятчии, всички са свикнали сами да си определят графика, а естеството на работата им ги прави физически независими един от друг. …Индивидуалните проблеми, грехове или дори престъпления обикновено не са били от изключителна важност за обществото като цяло. ...Но преместването към града и към завода, които през 1835 тепърва набират сила, оказва прогресивно влияние върху личното поведение през целия 19-и век, както и в част от 20-и век. Заводът изисква подреденост на поведението, живот, подчинен на ритъма на часовника и календара, на изискванията на бригадира и началника. В града нуждите на живота в плътно сгушени квартали възпрепятстваха много предишно неприкосновени действия. Както сините якички, [вършещите ръчен труд], така и белите якички [вършещите умствен труд] в по-големите предприятия бяха взаимно зависими от колегите си; както работата на един човек се вписваше в работата на друг, така и бизнесът [работата] на един човек вече не беше негов собствен. Резултатите от новата организация на живота и труда са видими към 1900, когато около 76% от населението на Масачузетс (2 805 346 жители) е било в градове. Голяма част от насилственото или нередното поведение, което е било допустимо в едно непринудено, независимо общество, вече не е било приемливо в по-формалната, кооперативна среда в по-късния период. ...Накратко, преместването в градовете е довело до появата на по-управляемо, по-социализирано и по-„цивилизовано“ поколение от неговите предшественици.“
27. (¶ 95) (добавено през 2016) Ултимо Редугто посочва, че правилният антропологичен термин тук е „вождества“ вместо „монархии“, но в нашия случай това не променя нищо.
28. (¶ 97) (добавено през 2016) Болѝвар е написал: „Никоя свобода не е легитимна, освен ако е насочена към честта на човечеството и подобрението на неговата съдба.“ Trend, стр. 114. Вж. допълнение шесто в „Технологическо робство, том първи“.
29. (¶ 97) (добавено през 2016) Tan, стр. 202.
30. (¶ 97) (добавено през 2016) пак там, стр. 259.
31. (¶ 114) Вж. бележка 21.
32. (¶ 115) (добавено през 2016) „Мрънкащият ученик, със своята ученическа чанта и греещо утринно лице, лази като охлюв неохотно към училището“ Шѐкспир, „Както ви харесва“, второ действие, седма сцена (тук малко променено).
33. (¶ 117) Апологѐтите [защитниците] на системата обичат да посочват случаи, в които изборите са били решени с един или два гласа, но тези случаи са редки.
34. (¶ 119) „Днес в технологично напредналите страни хората водят много сходен живот въпреки всякакви географски, религиозни и политически различия. Ежедневието на един банков служител християнин в Чикаго, на един банков служител будист в Токио и на един банков служител комунист в Москва си приличат много повече, отколкото животът на всеки един от тях си прилича с живота на всеки един човек, живял преди хиляда години. Тези прилики са следствие от общата технология....“ De Camp, стр. 17. Животът на тримата банкови служители не е бил идентичен. Идеологията има известно влияние. Но всички технологични общества трябва да се развиват по приблизително една и съща траектория, за да оцелеят.
35. (¶ 122) За по-нататъшен пример за нежелателните последици от медицинския напредък, да речем, че открият надеждно лечение на рака. Дори и ако лечението е толкова скъпо, че е достъпно само за елита, то значително ще понижи мотивацията им да спрат изтичането на канцерогени в околната среда.
36. (¶ 123) Помислете си само: един безотговорен генетичен инженер би могъл да създаде много терористи.
37. (¶ 128) Тъй като много хора може да намират за парадоксална идеята, че голям брой добри неща могат общо да доведат до нещо лошо, ще опишем това с аналогия. Да предположим, че Александър играе шах с Борис. Гросмайсторът Виктор гледа през рамото на Александър. Александър, разбира се, иска да спечели — така че ако Виктор му подскаже добър ход, той би направил услуга на Александър. Но да речем сега, че Виктор казва на Александър как да прави всичките си ходове. Във всеки отделен случай той прави услуга на Александър, като му подсказва най-добрия ход, но като прави всички ходове вместо него, той разваля играта, тъй като няма смисъл Александър изобщо да играе играта, ако някой друг прави всичките му ходове. Положението на съвременния човек е равнозначно на това на Александър. Системата улеснява живота на индивида по безброй начини, но по този начин го лишава от контрол върху собствената му съдба.
38. (¶ 131) Вж. бележка 31.
39. (¶ 137) Тук вземаме под внимание само конфликта на ценности в рамките на основното направление на обществото. За по-просто оставяме извън картинката „външните“ ценности като идеята, че дивата природа е по-важна от икономическото благосъстояние на човека.
40. (¶ 137) Личната изгода не е задължително материална. Тя може да се състои в задоволяването на някаква психологическа потребност, например чрез разпространяването на собствената идеология или религия.
41. (¶ 139) Уточнение: в полза на системата е да се позволи предопределена степен на свобода в някои области. Например икономическата свобода (с подобаващите ограничения) жъне успехи в насърчаването на икономически растеж. Но в полза на системата е само планираната, стеснена, ограничена свобода. Индивидът трябва винаги да бъде държан на каишка, дори и тя понякога да е дълга. (Вж. параграфи 94 и 97).
42. (¶ 143) Нямаме предвид, че ефикасността или потенциалът за оцеляване на едно общество винаги са били обратно пропорционални на степента на натиск или неудобство, на които подлага хората — това със сигурност не е така. Има основателни причини да се смята, че много първобитни общества са подлагали хората на по-малко натиск от европейското общество, но европейското общество се е оказало много по-ефективно от всяко първобитно общество и винаги е побеждавало в конфликтите с такива общества поради предимствата, които дава технологията.
43. (¶ 147) Ако смятате, че по-ефективното правоприлагане е недвусмислено добро, защото потиска престъпността, не забравяйте, че престъпността, определена от системата, не винаги е това, което Вие наричате престъпност. Днес пушенето на марихуана е „престъпление“, а на някои места в САЩ – и притежаването на нерегистриран пистолет. Утре притежанието на всяко огнестрелно оръжие, регистрирано или не, може да бъде обявено за престъпление, а същото може да се случи и с неодобрени способи за възпитание на деца, като например пошляпването. В някои страни изразяването на дисидентски политически възгледи е престъпление и няма сигурност, че това никога няма да се случи в САЩ, тъй като никоя конституция или политическа система не е вечна. Ако едно общество се нуждае от голяма и мощна правоприлагаща институция, значи нещо сериозно не е наред с това общество; то трябва да подлага хората на силен натиск, щом толкова много хора отказват да спазват правилата или ги спазват само защото са принудени. Много общества в миналото са се справяли с малко или никакви официални правоприлагащи органи.
44. (¶ 147) (добавено през 2016, променено през 2019) Психологично изследване е открило, че за повечето съвременни хора „просто да останеш насаме с мислите си за 15 мин.“ е изключително отблъскващо преживяване. Вж. Wilson, Reinhard и др. Сравнете това с твърденията на ескимосите, споменати от Durant, част 2, стр. 6 и индианците, описани от Ferris, част 61, докато крачат пред заслоните си. Вж. също Качински, Технологическо робство (2010), стр. 406.
45. (¶ 151) Със сигурност в миналото обществата са разполагали със средства за въздействие върху човешкото поведение, но те са били примитивни и неефективни в сравнение с технологичните средства, които се развиват в момента.
46. (¶ 152) (допълнено през 2016) Въпреки това някои психолози публично изказват мнения, които показват презрението им към човешката свобода. Напр. „Вярвам, че вече можем да съчетаем сензорната депривация* с наркотиците, хипнозата и пресметлива манипулация чрез награди и наказания, за да постигнем почти пълен контрол над поведението на индивида… Трябва да преустроим обществото, така че всички от рождение да бъдем обучени да правим това, което иска обществото.“ James V. McConnell, цитиран в статия наречена „Behavior Control: Boon or Bane?” в чикагския вестник „Sun Times“, 7 март, 1971 А математѝка Клод Ша̀нън е цитиран във вестник „Omni“, август 1987: „Представям си време, когато ние ще бъдем за роботите това, което кучетата са за хората, и съм на страната на машините.“
*сензорна депривация [sensory deprivation] — лишаване от усещания [стимули]. Сензорната депривация е ползвана в експерименталната медицина, както и при разпитването като форма на мъчение.
47. (¶ 153) Вж. бележка 21.
48. (¶ 154) Това не е научна фантастика! След като написахме параграф 154, попаднахме на статия във вестник „Scientific American“, според която учените активно разработват техники за идентифициране на евентуални бъдещи престъпници и за лечението им чрез смесица от биологични и психологични средства. Някои учени се застъпват за задължителното прилагане на лечението, което може да бъде достъпно в близко бъдеще. Вж. W. W. Gibbs. в списъка с цитирани творби. Може би смятате, че това е правилно, защото лечението ще се прилага на онези, които могат да станат насилници. Но разбира се, няма да се спре дотам. После ще се прилага лечение към онези, които биха могли да станат пияни шофьори (те също застрашават човешкия живот), тогава може би към хората, които пошляпват децата си, тогава към природозащитниците, които саботират съоръжения за дърводобив, а накрая към всички, чието поведение е неудобно за системата.
(добавено през 2016) Гореизложеното бе написано през 1995, но доколкото знам към момента не са почнали задължителни лечения против това децата да пораснат като престъпници. Този факт показва две неща, които още не разбирах напълно през 1995:
Първо, посегателствата над свободата и достойнството ни обикновено идват от неочаквани посоки. Привидна заплаха за свободата и достойнството ни много често никога не се осъществява или отнема много по-дълго да се осъществи, отколкото всички са очаквали; разяждането на свободата и достойнството ни продължава, но по начини, които никой не е предвидил. Например през 1970 „силен“ изкуствен интелект (т.е човекоподобен) се очакваше някъде през следващите 15 години. Darrach, стр. 58. Но още не е пристигнал. От друга страна, повечето хора днес са станали толкова погълнати и зависими от компютърната електронна медия, че технологичната индустрия е придобила огромна власт над тях по начин, който никой не бе сънувал през 1970
Второто е, че там, където методите за контролиране на човешкото поведение изискват интелигентен надзор или отношение към индивидите, те са изключително трудни за прилагане към цялото население. Затова правната ни система — доколкото тя е опитва да манипулира (действителните или потенциалните) престъпници на индивидуална основа — е скъпа и неефективна като средство за контролиране на поведението на престъпниците като цяло. Същото може да се каже и за образователната ни система, доколкото тя се опитва индивидуално да манипулира учениците. Следва, че днешното общество се уповава главно на методи, които могат да се прилагат масово, без съображение за индивидуалните разлики. Като например повсеместното електронно наблюдение, което сплашва потенциалните престъпници и улеснява физическата принуда. Или (в най-широкия смисъл на термина) пропагандата, чието ефективно средство е образователната система.
49. (¶ 167) (добавено през 2016) Вече смятам, че постепенен разпад е толкова невероятен, че няма нужда да вземаме предвид тази възможност. Вж. Качински, „Антитехнологическа революция“, глава втора.
50. (¶¶ 171-78) (добавено през 2016) Вече съм надминал предположенията, представени тук. За много по-вероятно описание на бъдещето, вж. Качински, „Антитехнологическа революция“, глава втора.
51. (¶ 184) Друго предимство на природата като контраидеал на технологията е това, че у много хора тя предизвиква онзи вид благоговение, което се свърза с религията. Тъй природата може да бъде идеализирана на религиозна основа. Вярно е, че в много общества религията е служела за подкрепа и оправдание на установения ред. Но също така е вярно, че религията често е предоставяла основата за въстание. Така че може да е полезно да се въведе религиозен елемент във въстанието срещу технологията, особено защото западното общество днес няма силна религиозна основа. Религията в днешно време или се използва като евтина и прозрачна подкрепа за тесногръд, късоглед егоизъм (някои консерватори я ползват по този начин), или дори се използва цинично за печелене на лесни пари (от много евангелисти), или се е изродила в груб ирационализъм (фундаменталисткото протестанство, „сектите“), или просто е в застой (католичеството, общоприетата форма на протестантството). Най-близкото нещо до силна, широко разпространена, динамична религия, което Западът е виждал в последно време, е псевдорелигията на левичарството, но днес тя е разпокъсана и няма ясна, единна, вдъхновяваща цел. Следва, че в обществото ни съществува религиозен вакуум, който би могъл да се запълни от религия, насочена към природата като противоположност на технологията. Но би било грешка да се опитваме изкуствено да измислим религия, която да изпълни тази роля. Такава измислена религия вероятно би била неуспешна. Да вземем например религията „Гея“ [Gaia]. Дали привържениците ѝ наистина вярват в нея, или просто се правят? Ако просто се правят, тяхната религия в крайна сметка ще се провали. Вероятно е най-добре да не се опитваш да въведеш религия в конфликта между природата и технологията, освен ако наистина не вярваш в тази религия и не смяташ, че тя поражда дълбока, силна и искрена реакция у много други хора.
52. (¶¶ 186-88) (добавено през 2016) Откакто написах тези параграфи през 1995 бях поласкан да открия, че тези два аргумента биват потвърдени от автори, които са много по-квалифицирани по отношение на тази тема: разграничението между двете равнища на идеологията в ИОИНБ прибилизително съответства на разграничението между „пропаганда“ и „агитация“ на Плеханов и Ленин. Вж. NEB (2003), том 26, „Propaganda“, стр. 181; Ulam, стр. 34&n21; Selznick, стр. 9-10; Ленин „Какво да се прави?“, глава 3, част Б; стр. 101-102 в Christman. Alinsky, стр. 27-28, 78, 133-34 подчертава важността на това да представяш проблемите като черно-бели в процеса на агитацията, като всичко добро е на едната страна и всичко зло е на другата.
53. (¶ 189) (променено през 2016) Приемайки, че [въобще] ще има такъв последен тласък. Възможно е, макар и малко вероятно, че индустриалната система ще бъде премахната постепенно или на части. (Вж. параграфи 4, 167 и бележка 49.)
54. (¶ 195) Икономическата и технологическата структура на едно общество са далеч по-важни от политическата му структура, що се отнася до определянето на начина, по който живее обикновения човек. (Вж. параграфи 95, 119 и бележки 26, 34)
54.5 (¶ 193) Дори е мислимо (донякъде), че революцията може да се състои само от огромна промяна на нагласите спрямо технологията, свършвайки с относително постепенно и безболезнено разграждане на индустриалната система. Но това би било доста голям късмет. Далеч по-вероятно е, че преходът към нетехнологично общество ще бъде много труден и пълен със сблъсъци и катастрофи.
55. (¶ 204) (добавено през 2016) Вече оттеглям това изречение. Съветът да имаш много деца може би е бил донякъде полезен през 1995 Но вече вярвам, че последната и решителна степен на борбата срещу системата ще трябва да се проведе от хора, които вече са родени, макар и може би с помощ от първото поколение след тях. Проблемът с това да имаш много деца е, че потенциалните революционери, които правят това, обикновено стават толкова заети със семейните въпроси, че са от малка полза като революционери.
56. (¶ 208) (добавено през 2016) Ултимо Редугто посочва някои примери на регрес на дребномащабната технология при първобитните общества, но дори и ако могат да се намерят подобни примери в цивилизованите общества, те няма да повлияят на аргумента ни.
57. (¶ 208) (добавено през 2016) Вж. NEB (2003), том 15, „Building Construction“, стр 317.
58. (¶ 208) (добавено през 2016) Вж. Bury, стр. 58-60, 64-65, 113.
59. (¶ 215) Това твърдение се отнася към нашия вид анархизъм. Голямо разнообразие от обществени нагласи биват наречени „анархистки“ и е възможно, че много хора, които се смятат за анархисти, няма да приемат твърдението ни от параграф 215. Впрочем трябва също да се отбележи, че има ненасилствено анархистко движение, чиито членове сигурно не биха приели, че FC е анархистки [кръг] и определено не биха одобрили насилствените похвати на FC.
(добавено през 2016) През 1995 описах FC като „анархистки“, защото смятах, че би било полезно да се има някаква разпознаваема политическа принадлежност. По онова време знаех много малко за анархизма. Оттогава съм научил, че анархистите, поне тези от САЩ и Великобритания, не са нищо повече от безнадеждно неспособни некадърници и мечтатели, безполезни за каквато и да е цел. Разбира се, вече изцяло отричам анархисткото самоопределение.
60. (¶ 219) Много левичари са подбудени също така и от враждебност, но враждебността вероятно отчасти е следствие от осуетен стремеж към власт.
61. (¶ 222) (добавено през 2016) Това твърдение може би ще бъде оспорвано. Вж. Hoffer, § 14. Също Rothfels, стр 63. отбелязва, че след като Хитлер идва на власт през 1933 много комунисти дезертират и стават нацисти, а обратното се случва след 1945 в съветската зона на окупирана Германия. Но тези, които под такива обстоятелства минават от едната партия в другата не са задължително истински вярващи. По-вероятно са опортюнисти [приспособленци], които са се присъединили към партията, която привидно е печелела към това време. Както и да е, дори и ако истински вярващите нацисти и комунисти от първата половина на 20-ти век бяха от един и същ психологичен тип и дори и ако приемем, че всички истински вярващи споделят някои психологични черти, авторът не вярва, че може да се предположи, че няма никакви големи психологични разлики между типичния нацист и типичния истински вярващ левичар от последните десетилетия в Северна Америка и Западна Европа.
62. (¶ 224) (добавено през 2016) Употребата ми на израза „жадни за власт“ е причинила известна неяснота, понеже съм наблегнал на афакта, че всички се нуждаят от власт. Поради което много читатели предполагат, че трябва да смятат всички за жадни за власт. Но изразът „жадни за власт“ обикновено се прилага само към онези, които се стремят към власт над другите, като под формата на политическа или финансова власт, или каквато и да е власт да заповядваш. Онези, които се стремят към власт под формата на (например) интелектуална, артистична или атлетична умелост, или ръчните умения, или, да речем, уменията, нужни за да живееш независимо от технологичната система, не са задължително жадни за власт в обичайния смисъл на израза.
63. (¶ 229) Важно е да се разбере, че имаме предвид някого, който съчувства на тези движения под съвременната им форма в нашето общество. Човек, който вярва, че жените, хомосексуалистите и т.н. трябва да имат равни права не е задължително левичар. Движенията за феминизма и правата на гейовете, които съществуват в обществото ни, имат особения идеологически призвук, присъщ на левичарството. И ако човек вярва например, че жените трябва да имат равни права, не следва непременно, че той трябва да съчувства на съвременното феминистко движение.
По-нататъшни коментари (добавени през 2020)
Във връзка с параграф 11, „мацка“. В отговор към това кореспондент отбеляза, че би бил обиден, ако го опишат или се обърнат към него с „пич“, тъй че е нужно пояснение. В много случаи „пич“ може да бъде обида към адресата и дори преди навлизането на левичарската свръхчувствителност „мацка“ можеше да бъде обида за индивида, към когo са отправени тези изрази. Разликата е, че левичарите вече тълкуват думите като „мацка“ като обида към целия женски пол, дори и когато изразите са отправени само към определени личности. Никой не чувства, че е нанесена обида на целия мъжки пол, когато определена личност е наречена „пич“.
Във връзка с параграф 20, „Себеомразата е левичарска черта“. Струва си да се отбележи, че „The Organizer’s Manual” (вж. Списък на цитираните творби — Творби без упоменат автор), който е писан от и за левичари, на стр. 33 описва левичарската идеология като средство за избягване на себеомразата.
Във връзка с параграфи 38-41, сурогатните дейности. Трябва да се направи разграничение между индивидуалните и колективните сурогатни дейности. Например ако дадена личност бяга на дълги разстояния, без да е член от клуб по бягане и без очаквания да бяга в състезания и при това бяга повече от нужното за поддържане на здравето, то тогава той или тя участва в чисто индивидуална сурогатна дейност. Но ако дадена личност бяга като член на на клуб по бягане в съревнование с други членове на клуба, тогава важна част от неговата или нейната подбуда може да е печеленето на слава сред членовете на клуба. За клуба като колектива бягането е чиста сурогатна дейност, защото единствената му цел е да предоставя възможност на членовете да преминат през властовия процес. Но за индивидуалния член на клуба бягането може да не е чиста сурогатна дейност, защото целта му може да е поне отчасти постигането на слава в рамките на клуба. Този момент е важен във връзка с обсъждането на науката като сурогатна дейност (параграфи 87-92). Науката е отчасти колективна сурогатна дейност, защото повечето отделни учени са подбудено до голяма степен от желанието да намерят слава сред другите учени (което не е същото като постигането на слава в обществото като цяло).
Във връзка с последния параграф на бележка 48. Този параграф може скоро да загуби годността си, защото изтънчените компютърни алгоритми започват да правят индивидуализираната манипулация възможна без индивидуално вземане на решения от човешки същества.
Предговор към „Индустриалното общество и неговото бъдеще“
ИОИНБ (Индустриалното общество и неговото бъдеще) бе издадена за пръв път през 1995 от „Ўошингтън поўст“ [The Washington Post]. За съжаление, изданието на „Ўошингтън поўст“ беше небрежно преписано и явно никога не е проверено за грешки. Впоследствие това, което излезе от печат, беше пълно с грешки, включително изпускането на части от изречения и дори на цели изречения. В следващите няколко месеца бяха отпечатани (или издадени в интернет) още няколко издания на ИОИНБ, но всички бяха основани главно на изданието на „Ўошингтън поўст“. И издателите преписваха изданието на „Ўошингтън поўст“ също толкова безгрижно, колкото „Ўошингтън поўст“ бяха преписали оригинала, така че бяха добавени нови грешки към онези на „Ўошингтън поўст“. Всеки път, когато ИОИНБ бе преписана, бяха добавени още грешки и вследствие ИОИНБ бе широко разпространена в тежко осакатен облик, докато оригиналът остана недостъпен за обществеността. През 2008 най-сетне почти правилно издание на ИОИНБ влезе в сборник с писанията ми ми, озаглавен „Пътят към революцията“ [The Road to Revolution], който бе издаден от швейцарското издателство Xenia; а през 2010 [издателството] Feral House в САЩ обнароди подобрено издание на „Пътят към революцията“ под заглавието „Технологическо робство” [Technological Slavery], което включваше първата истински правилна версия на ИОИНБ, достъпна за публиката. Тук виждате тази версия.
В ИОИНБ със сигурност не предвидих всичко; от 1995 насам ми се е наложило да променя вижданията си в няколко области. Но в общи линии тази книжка издържа изпита на времето. Често получавам писма от хора, които ми казват, че сега е по-актуална от всякога и вероятно много читатели биха се съгласили. И все пак си струва тук да се посочат някои от най-важните посоки, в които ИОИНБ кривна от правия път.
Първо, в параграфи 163, 171-177 направих предположения за бъдещето на технологичното общество. Вече не смятам, че тези предположения имат стойност; заменени са от глава втора втора глава в книгата ми „Антитехнологическа революция: защо и как“ [Anti-Tech Revolution: Why and How].
Второ, в параграфи 4, 167 и бележки 31, 32* приех възможността технологичното общество да бъде заличено чрез постепенен упадък. Вече обаче мисля, че подобен ход на събитията е толкова невероятен, че е ненужно да се взема предвид. Технологичното общество може да претърпи постепенно влошаване на състоянието, но само докато не рухнат жизнените системи, поддържащи това общество; точно както здравето на човешкото тяло може да се влошава вследствие на дълго заболяване, докато не рухнат всичките жизнените му системи наведнъж, така че то да умре.“
Трето, в параграф 154 и бележка 29* взех предвид възможността, че някой ден чрез модерни техники ще може да се идентифицира кои деца могат да станат престъпници и че престъпните им наклонности ще бъдат потиснати чрез смесица от психологични и биологични лечения. Това всъщност може да се направи в ограничен брой частни случаи, но вече не мисля, че е вероятно да стане масово, ако тези техники изискват индивидуално вземане на решения от хората, които ги прилагат. Много по-ефективни са техниките, които могат да се прилагат към населението като цяло, без разграничаване между индивиди, като при техниките на пропагандата. Ако индивидуализираният контрол над поведението някога стане широкомащабен, той най-вероятно ще бъде проведен от усъвършенствани компютърни програми, които отговарят на индивидуалните различия без нужда от индивидуализирано вземане на решения от страната на човешки същества.
Четвърто, в параграф 139 написах: „възможно е някой ден екологичните проблеми (например) да бъдат решени чрез рационален, всеобхватен план… .” Може това да се направи при някои определени екологични проблеми, както се случи в случая на изтъняването на озоновия слой. Но вече не мисля, че има каквата и да е вероятност всички от най-важните ни екологични проблеми да бъдат решени някой ден чрез глобален рационален, всеобхватен план в световен мащаб. Вж. втора глава на „Антитехнологическа революция“.
Тед Качински
2021
*Тези числа са отнасят към бележките в първоначалното издание от 1995. В този превод те са съответно бележки 53, 54.5 и 48.
Послепис (2007) към ИОИНБ
ИОИНБ, „Индустриалното общество и неговото бъдеще“ е упрекната като „неоригинална“. ИОИНБ никога нямаше за цел да бъде оригинална. Целта ѝ беше да представи определени идеи за съвременната технология в ясен и относително кратък облик, така че тези идеи да могат да бъдат прочетени и разбрани от хора, които никога не биха проправили пътя си през труден текст като „Технологичното общество“ [фр. La Technique ou l'Enjeu du siècle, англ. The Technological Society] на Жак Елю̀л.
Обвинението в неоригиналност във всеки случай е несъществена. Важно ли е за бъдещето на света да се знае дали Тед Качински е оригинален или неоригинален? Разбира се, че не! Но действително е важно за бъдещето на света да се знае дали съвременната технология ни е повела на път към катастрофа, дали нещо освен революция може да предотврати тази катастрофа и дали политическата левица е пречка към революцията. Защо тогава критиците в повечето случай пренебрегнаха същността на доводите в ИОИНБ и пропиляха думи за маловажни въпроси като предполагаемата липса на оригиналност на автора и недостатъците на стила му? Явно критиците не могат да отговорят на същността на разсъжденията в ИОИНБ, така че се опитват да отклонят собственото и чуждото внимание от доводите [на книгата] като нападат маловажните аспекти на ИОИНБ.
Няма нужда човек да е оригинален, за да разпознае, че технологическият напредък ни води по път към катастрофа и че нищо освен свалянето на цялата технологичната система ще ни махне от този път. С други думи, единствено ако сега приемем огромна катастрофа ще можем да избегнем далеч по-лоша катастрофа в бъдещето. Но повечето от интелектуалците ни — и тук ползвам този израз в широк смисъл — предпочитат да не се изправят пред тази ужасяваща дилема, защото в края на краищата не са особено смели и намират много повече удобство в това да прекарват времето си, усъвършенствайки решенията на обществото на проблеми, останали от 19-и век, като общественото неравенство, колониализма, жестокостта към животните и тем подобни.
Не съм прочел всичко, което е писано по въпроса с технологията, и е възможно ИОИНБ да е предшествана от някой друг текст, който изяснява проблема в също толкова кратък и достъпен облик. Но дори в този случай ИОИНБ не би била излишна. Колкото и добре познати на социалните учени да са идеите ѝ, тези идеи още не са привлекли вниманието на много други хора, които би трябвало да са запознати с тях. По-важното е, че достъпните знания по тази тема не биват приложени. Не мисля, че много от днешните ни интелектуалци биха отрекли, че има проблем с технологията, но почти всички от тях отказват да го разгледат. В най-добрия случай обсъждат определени проблеми, създадени от технологичния напредък, като глобалното затопляне или разпространяването на ядрените оръжия. Проблемът с технологията като цяло просто бива пренебрегнат.
Следователно фактите за технологическия напредък и последиците му за обществото не могат да бъдат повтаряни твърде често. Дори и най-интелигентните хора може да откажат да се изправят пред болезнената истина, докато не им се набива в главата отново и отново.
Ако има нещо ново в моя подход, то е това, че съм взел революцията на сериозно като практично предложение. Много радикакни природозащитници и „зелени“ анархисти говорят за революция, но доколкото знам никои от тях не са показали каквото и да е разбиране за това как истинските революции възникват, нито изглежда като че ли схващат факта, че единствената мишена ма революцията трябва да е самата технология, не расизма, сексизма или хомофобията. Малцина сериозни мислители са предложили революция срещу технологичната система; например Елюл в книгата си „Аутопсия на революцията“ [фр. Autopsie de la révolution, англ. Autopsy of Revolution]. Но Елюл само мечтая за революция, която щяла да последва от слабо определено внезапно духовно преобразяване на обществото и самият той почти признава, че предложеното духовно преобразяване е невъзможно. Аз обаче считам за възможно, че предпоставките за революция се развиват в съвременното общество. И имам предвид истинска революция, не съществено различна по естество от други революции в миналото. Но тази революция няма да се осъществи без добре дефинирано революционно движение, ръководено от подходящите водачи — водачи, които имат рационално разбиране за това, което вършат, а не разярени юноши, действайки единствено въз основа на чувствата си.
Заключение от преводача. „Индустриалното общество и неговото бъдеще“ тридесет години по-късно
За никого не е тайна, че това е една от онези редки книги, които с годините само стават все по-злободневни. Ако сте разумни и трезви, не би трябвало да е нужно да изреждам всичките посегателства, породени от индустриалната технология през последните три десетилетия. Нито би трябвало да има нужда да се опитвам да ви убедя, че проблемът с технологията не може да се реши с още технология.
Единствено искам да уверя онези, решили да се вслушат в посланието на тази книга, че не са сами. Има дребно, но бързо растящо малцинство от хора, които са се посветили на разпространяването на идеите за̀ Природата, против технологията, и които не падат в примките на левичарството и десничарството. Част от това малцинство е международната организация Ўилдърнъс Фронт [Wilderness Front], без чиято подкрепа в момента нямаше да четете това. Те са зад множество статии, надграждащи над идеологията на Качински, и са участници в редица митинги в Америка и Европа, където разпространяват антииндустриалния начин на мислене. Можете да сте сигурни, че и след още тридесет години ще има „антитехничари“. Ако още има технология.
Бих искал да отправя сърдечни благодарности към всеки, който в един или друг момент през последните две години помогна в създаването на този превод. Благодаря и на всеки един, който отдели времето да прочете този текст — било то в оригинал или в превод — и на всички, притежаващи духа и прозорливостта, за да размишляват по най-важния въпрос на епохата ни: съдбата на дивата Природа и човешкия род в лицето на технологичния напредък.
Светлозар Викторов Тодоров
2025
Дигитална версия на този превод може да намерите на ўебсайта wildernessfront.com/manifesto/bg/
Въпроси към преводача може да отправите чрез имейл на still.striving141@passinbox.com
Списък на цитираните творби
Предоставеният списък е от изданието на Wilderness Front от 2024. С цел по-лесно навигиране е оставен непреведен. За улеснение давам превод на съкращенията:
(ed.) = редактор [editor]
(eds.) = редактори [editors]
et al. = и други [лат. et alii]
ff. = и нататък [лат. folio]
pp. = страници [pages]
Alinsky, Saul D., Rules for Radicals: A Pragmatic Primer for Realistic Radicals, Vintage Books, Random House, New York, 1989.
Bright, Verne, “The Folklore and History of the Oregon Fever,” Oregon Historical Quarterly, Vol. 52, Dec. 1951, pp. 241ff.
Bury, J.B., The Idea of Progress: An Inquiry into its Origin and Growth, Dover Publications, New York, 1955.
Camp, L. Sprague de, The Ancient Engineers, Ballantine Books, New York, 1974.
Carillo, Santiago, Eurocommunismo y Estado, Editorial Crítica, Gruo Editorial Grijablo, Barcelona, 1977.
Christman, Henry M. (ed.), Essential Works of Lenin, Bantam Books, New York, 1966.
Darrach, Brad, “Meet Shaky, the first electronic person,” Life, Nov. 20, 1970.
De Camp. See Camp, L. Sprague de.
Dick, Everett, The Dixie Frontier: A Social History, University of Oklahoma Press, Norman, Oklahoma, 1993.
Durant, Will, The Story of Civilization, Part 1, Our Oriental Heritage, Book Club Edition, Simon & Schuster, New York, 1954.
Ferris, Warren Angus, Life in the Rocky Mountains, edited by Paul C. Phillips, published by F.A. Rosenstock, Old West Publishing Co., Denver, 1940.
Gibbs, W. Wayt, “Seeking the Criminal Element,” Scientific American, March 1995.
Graham, Hugh Davis, and Ted Robert Gurr (eds.), Violence in America: Historical and Comparative Perspectives, Bantam Books, New York, 1970.
Guevara, Che, On Guerilla Warfare, Frederick A. Prager, Inc., Publisher, New York, second printing, 1962.
Hoffer, Eric, The True Believer, Harper Perennial, Harper Collins, New York, 1989.
Kaczynski, Theodore John, Anti-Tech Revolution: Why and How, Second Edition, Fitch & Madison Publishers, Scottsdale, Arizona, 2020.
Kaczynski, Theodore John, Technological Slavery, Fourth Edition, Fitch & Madison Publishers, Scottsdale, Arizona, 2022.
Kaczynski, Theodore John, Technological Slavery, Second Edition, Feral House, Port Townsend, Washington 2010.
Lenin. See Christman.
Maas, Peter, King of the Gypsies, Viking Press, New York, 1975.
Morris, Desmond, The Human Zoo, Kodansha America, Inc., New York, 1996.
Ross, Andrew C., David Livingstone: Mission and Empire, Hambledon Continuum, London, 2006.
Rothfels, Hans, Deutsche Opposition gegen Hitler: Eine Würdigung, Neue, erweiterte Ausgabe, Fischer Taschenbuch Verlag, Frankfurt am Main, 1986.
Schlissel, Lillian, Women’s Diaries of the Westward Journey, Schocken books, New York, 1992.
Selznick, Phillip, The Organizational Weapon: A Study of Bolshevik Strategy and Tactics, the Free Press of Glencoe, Illinois, 1960.
Shakespeare, William, As You Like It.
Tan, Chester C., Chinese Political Thought in the Twentieth Century, Doubleday & Cоmpany, Garden City, New York, 1971.
Trend, J. B., Bolívar and the Independence of Spanish America, published in 1951 under the auspices of the Junta de Gobierno of the United States of Venezuela and under an arrangement made with the University Press of England and the Macmillan Company, New York.
Turnbull, Colin M., Wayward Servants: The Two Worlds of the African Pygmies, Natural History Press, Garden City, New York, 1965.
Ulam, Adam B., Stalin: The Man and His Era, Beacon Press, Boston, 1987.
Wilson, Timothy D., David A. Reinhard, et al., “Just think: The challenges of the disengaged mind,” Science, Vol. 345, No. 6192, July 2014, pp. 75-77.
Творби без упоменат автор
NEB = The New Encyclopaedia Britannica, Fifteenth Edition [петнадесето издание]
Петнадесетото издание е модифицирано всеки няколко години. Слагаме дата в скоби след NEB — напр. NEB (2003) — за да означим датата на авторското право на изданието, което цитираме.
Organizer’s Manual, The, Bantam Books, New York, second printing, 1971